— Че съм се оженил за Роана заради парите й? Че съм бил твърдо решен да получа Дейвънпорт по какъвто и да било начин? Че се бях оженил за Джеси заради имението, а след смъртта й съм се пренасочил към Роана?
— Виждам, че си обмислил всички възможни страни.
Уеб сви рамене:
— Пет пари не давам за приказките на хората, докато Роана не им вярва.
— Няма да го направи. Тя те обича от двайсет години и ще те обича още двайсет.
— Надявам се — и повече.
— Знаеш ли какъв късметлия си?
— О, имам малка представа — тихо промълви той. Въпреки това бе доста изненадан, че му бе трябвало толкова време, за да стигне до тази идея. Въпреки че бе знаел, че обича Роана, никога не бе смятал любовта си за романтична или еротична, бе се придържал към модела на братската любов дори след като я бе целунал за пръв път и почти бе загубил контрол над себе си. Не бе могъл да излезе от този модел, докато не се бе сблъскал с нея в онзи бар в Ногалес. Онази нощ бе отпечатана в паметта му и оттогава се бе съпротивлявал на недоразумението, че трябва да предпази Роана от собствената си похотливост. Боже, каква заблуда! Тя определено се наслаждаваше на желанието му, което го правеше един от най-щастливите мъже на земята.
Сега трябваше само да успее да я убеди да се омъжи за него и да разреши дребния проблем с опита за убийство и то неговото собствено.
Когато Уеб влезе в стаята й, Роана стоеше на верандата и наблюдаваше залеза. Обърна се и погледна през рамо, когато чу вратата да се отваря. Цялата грееше от последните лъчи на слънцето, придаващи златист оттенък на кожата й, а на косата й — червеникави и златни отблясъци. Той се приближи, като се отпусна на парапета така, че да може да наблюдава едновременно и нея, и къщата. Толкова лесно бе да я съзерцава! Продължаваше да открива все нови и нови нюанси в изражението й, да вижда поновому златистите точили в топлите й кестеняви очи. Разкопчаната яка на блузата му позволяваше да се наслади на копринената й кожа.
Почувства, че възбудата му расте, но въпреки това зададе възможно най-прозаичния въпрос:
— Довърши ли вечерята си?
Роана сбърчи носа си в гримаса:
— Не, беше изстинала, но вместо това изядох парче лимонов пай.
Уеб се намръщи:
— Танси е направила още един пай? Не ми е казала.
— Сигурна съм, че е останало още малко — успокои го тя. После погледна към огненочервените ивици по небето. — Наистина ли възнамеряваш да изгониш Корлис?
— О, да. — Само с тези две думи успя да изрази задоволството и твърдата си решимост.
Роана понечи да заговори, но се поколеба.
— Хайде — подкани я той. — Кажи какво мислиш, дери да смяташ, че греша.
— Не смятам, че грешиш. Сега Лусинда се нуждае от спокойствие, а не от постоянна бъркотия и шумотевица. — Изражението й бе замислено и някак отдалечено. — Просто си спомням какво е да се чувстваш ужасен от мисълта, че няма къде да живееш.
Уеб протегна ръка и нави около пръста си кичурче от косата й.
— Когато починаха родителите ти ли?
— Тогава, а и по-късно, докато, докато не станах на седемнайсет. — Докато Джеси не почина, искаше да каже, но не го произнесе. — Винаги се страхувах, че ако не се държа както трябва, ще бъда отпратена.
— Това никога не би се случило — твърдо рече Уеб. — Тук е твоят дом. Лусинда никога нямаше да позволи да си отидеш.
Роана сви рамене.
— Те го обсъждаха. Лусинда й Джеси. Щяха да ме изпратят в някакъв колеж. Не просто в Тускалоса, мисля, че искаха да отида в някакъв женски колеж във Вирджиния. Някъде достатъчно далеч, за да не мога да се връщам у дома редовно.
— Не това е била причината. — Уеб бе изненадан и шокиран. Спомняше си съвсем точно основанията. Лусинда бе смятала, че за Роана ще бъде добре да се отдалечи малко от тях, за да съзрее, а Джеси естествено я бе подтиквала.
Сега разбираше — на Роана сигурно й се бе струвало, че просто искат да я изгонят.
— На мен така ми звучеше — промълви тя:
— Защо нещата се промениха, когато стана на седемнайсет? Защото Джеси бе мъртва и я нямаше, за да повдига въпроса?
— Не. — Погледът й все още бе отвлечен. — Просто вече не ме бе грижа. Заминаването ми се струваше най-добрият изход. Исках да се махна от Дейвънпорт, от хората, които ме познаваха и ме съжаляваха, защото не бях красива, защото не бях сръчна, защото не притежавах умението да се държа добре в обществото. — Тонът й бе прозаичен и сух, сякаш обсъждаше меню.
— По дяволите! — рече уморено. Уеб. — Джеси си бе поставила за цел да те направи нещастна, нали? Проклета да е! Трябва да се забрани със закон хората под двайсет и пет да се женят. Когато бях двайсетгодишен, смятах, че съм самият връх, толкова дяволски уверен бях, че ще съумея да опитомя Джеси и да я превърна в удобна женичка — удобна за самия мен, разбира се. Но у Джеси липсваше нещо, може би способността да обича, тъй като тя не обичаше никого. Нито мен, нито Лусинда, нито себе си дори. Но бях прекалено млад, за да го проумея. — Потърка челото си, като си спомни ужасиите дни след убийството й. — Въпреки това тя може би все пак е обичала някого. Може би е обичала онзи мъж, чието бебе носеше. Така и няма да разбера.