— Добре.
Уеб излезе през вратата към коридора, а Роана се отпусна и се сгуши между завивките. Не бе сигурна дали изобщо може да стане: Спомняше си цялата изминала нощ и нещата, случили се помежду им. Цялото тяло я болеше, а бедрата й бяха отмалели. Това не бе просто любене, а дамгосване на другия, което преминаваше физическите граници. Съществуваха по-дълбоки нива на интимност от тези, които някога си бе представяла, и все пак знаеше, че все още има удоволствия, които не е изпитала.
Уеб се върна след минута с найлоново пакетче с аптечен надпис в ръка.
— Какво е това? — попита тя.
Той смъкна отново панталоните си и се пъхна в леглото при нея, притискайки я в прегръдките си.
— Тест за ранна бременност.
Изведнъж се скова:
— Уеб, наистина не мисля, че…
— Възможно е — прекъсна я той. — Защо не искаш да разбереш със сигурност?
— Защото… — Тя замълча и го погледна сериозно. — Защото не искам да се чувстваш задължен.
Този път той се стегна.
— Задължен? — попита я внимателно.
— Ако съм бременна, ще се почувстваш отговорен.
Уеб изсумтя:
— Дяволски права си. Наистина ще съм отговорен.
— Знам, а не искам… Искам да ме желаеш заради самата мен — промълви тихо Роана, опитвайки се да прикрие копнежа, макар и безуспешно. — А не заради това, че сме били невнимателни и сме създали бебе.
— Да те желая заради самата теб — повтори също толкова тихо той. — Нима последните две нощи не ти дадоха поне малка представа за това?
— Знам, че ме желаеш физически.
— Желая те цялата, мила. — Обхвана лицето й с длани и прокара палеца си по меките очертания на устните й. Очите му бяха много сериозни. — Обичам те, Роана Франсиз. Ще се омъжиш ли за мен?
Устните й потрепериха под пръстите му. Когато бе на седемнайсет, го беше обичала толкова отчаяно, че би сграбчила всяка възможност да се омъжи за него и все още то обичаше по същия начин, обичаше го достатъчно, за да не иска да го затвори в капана на още един брак, в който да се чувства нещастен. Познаваше Уеб, познаваше безкрайното му чувство на отговорност. Ако бе бременна, той щеше да направи всичко, за да се погрижи за детето, а това включваше и прикриване на безразличието му към майката.
— Не — отвърна почти беззвучно тя, отказвайки се от това, което желаеше най-много. От ъгълчето на окото й се стече сълза.
Въпреки опасенията й, Уеб не настоя, не се разгневи. Изражението му остана сериозно, напрегнато, докато нежно избърса сълзата й с палец.
— Защо не?
— Защото ме питаш, в случай че съм бременна.
— Грешиш. Моля те за ръката ти, защото те обичам.
— Казваш го само така. — Искаше й се да престане да й го казва. Колко пъти насън го бе чувала да шепти тези думи? Не бе честно сега да ги казва, сега, когато не смееше да си позволи да му повярва. О, боже, обичаше го, но, от своя страна, и тя заслужаваше да бъде обичана заради самата себе си. Поне осъзнаваше истината и не можеше да се мами в този последен сън.
— Не го казвам само така. Обичам те, Ро, и ти трябва да се омъжиш за мен.
Зад сериозното му изражение се долавяше определено доволство. Тя внимателно се вгледа в лицето му, опитвайки се да проникне зад фасадата със сериозните си кестеняви очи, които виждаха толкова много неща. Дълбоко в зеления му поглед блещукаше самодоволство, истински триумф, точно както когато се справеше с трудна сделка.
— Какво си направил? — допита тя, а очите й се разшириха тревожно.
Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка.
— Когато двамата с Лусинда си поговорихме миналата нощ, решихме, че ще бъде много по-добре да оставим завещанието й във вида, в който е в момента. Дейвънпорт ще бъде най-добре в твоите ръце.
Роана пребледня.
— Какво? — прошепна, а в гласа й прозвуча паника.
Опита се да се отскубне от Уеб, но той предвиди движението й и я притисна силно.
— Но той ти бе обещан, откакто стана на четиринайсет! Ти работи много заради това, дори…
— Дори се ожених за Джеси заради него — довърши спокойно той. Знам.
— Такава бе сделката. Ти ще се върнеш, ако Лусинда отново промени завещанието си в твоя полза. — Почувства как дълбоко у нея расте страх. Дейвънпорт бе примамката, която го бе довела обратно, но и двете с Лусинда съзнаваха, че той бе създал свой собствен живот в Аризона. Може би предпочиташе Аризона пред Алабама. Без Дейвънпорт да го задържа, след смъртта на Лусинда щеше да си тръгне отново, а след последните две нощи тя не знаеше дали ще може да го понесе.