— Видях проклетия тест — отвърна Корлис. — Беше най-отгоре в кошчето, така че може би го е направила тази сутрин. После двамата слязоха долу усмихнати и Уеб обяви, че ще се женят. Какво става с парите ми?
Харпър й се усмихна, а очите му бяха сини и празни:
— Пари ли?
Обхвана я луда паника. Нуждаеше се от малко пари, бе бързала прекалено много, за да вземе от тези на Роана, а сега вече наистина се нуждаеше от едно-две смъркания кокаин, за да влезе във форма. Наистина бе на самия ръб. Оставаха й само два дни, преди Уеб да я изгони. Харпър трябваше да направи нещо, но очакването направо я убиваше. Нямаше да може да се овладее, ако не вземеше малко кокаин.
— Изобщо не си споменавала за пари — провлече той, а от усмивката му по гърба й пробягаха студени тръпки. Огледа се нервно наоколо. Никак не й харесваше. Всеки път се срещаше с Харпър на различно място, но винаги сред хора: на спирката или в някой бар. Освен това, с изключение на първата им среща, винаги се бяха виждали извън града.
Този път й бе дал указания как да стигне до една разнебитена малка каравана насред пустошта. Мястото бе гробище за стари коли, но можеха да се видят и нахвърлени безразборно стари столове, кашони и други вехтории. Караваната бе малка и се състоеше от тясна кухня с масичка и два стола, разбито канапе и телевизор, а отвъд тях се виждаше баня с размерите на тоалетна, и спалня, в която леглото заемаше почти цялото пространство. Навсякъде бе осеяно с използвани чинии, бирени бутилки, смачкани цигарени кутии, препълнени пепелници и мръсни дрехи.
Това не бе домът на Харпър. Върху пощенската кутия отвън беше изписано друго име, но не можеше да си спомни точно какво. Той бе казал, че караваната принадлежи на негов приятел. Сега се питаше дали „приятелят“ някога изобщо е чувал за Харпър Нийли.
— Трябва да ми дадеш малко пари — изстреля тя. — Такава бе сделката ни.
— Не. Сделката ни бе ти да ми подаваш информация за Талант, а аз, вместо теб, да се погрижа за проблемите ти.
— Е, доста добре се погрижи за тях! — отсече тя.
Харпър премига бавно, а студените му сини очи сякаш се превърнаха в късчета лед и Корлис със закъснение си пожела да бе държала устата си затворена.
— Отнема повече време, отколкото очаквах — поде с по-умолителен тон. — Съсипана съм, а имам нужда от толкова неща. Знаеш как са момичетата…
— Знам как са наркоманите — отвърна с безразличие той.
— Не съм наркоманка! — избухна тя. — Просто използвам по малко от време на време, за да успокоя нервите си.
— Разбира се, и лайното ти не мирише, нали?
Корлис се изчерви, но нещо в начина, по който Харпър я гледаше, я накара да не го вбесява повече. Стана нервно от кожената кушетката, като отлепи изпотените си бедра. Забеляза как той огледа краката й и си пожела да не, бе слагала шортите. Но просто бе толкова дяволски горещо, а и не бе очаквала да седи на кожено канапе. Искаше й се да не бе слагала точно тези шорти, но те бяха любимите й точно защото бяха толкова къси и впити, а и бяха бели, за да изпъква тенът й.
— Трябва да вървя — рече тя, като се опита да прикрие раздразнението си. Харпър никога не се бе пробвал с нея, но и никога досега не бяха попадали на подходящо място. Не че беше грозен, съвсем не, но изпитваше истински ужас от него. Може би щеше да бъде по-склонна, ако наоколо има хора или ако се намираха в мотел, където някой би могъл да я чуе, ако се развика, тъй като Харпър й приличаше на човек, който кара жените да викат.
— Не носиш бикини, нали? — констатира той, без да помръдва от стола. — Виждам космите ти под шортите.
Корлис знаеше това, именно по тази причина шортите й харесваха толкова много. Обичаше мъжете да се заглеждат в нея, после да свеждат очи и отново да се взират с толкова похотлив поглед, че едва не изплезваха езици като разгонени псета. Това я караше да се чувства секси, възбуждаща. Но когато Харпър я погледна, изобщо не се почувства възбуждаща, а уплашена.
Той килна още по-назад стола и бръкна в десния джоб на дънките си. Извади торбичка, пълна с около трийсет грама бял прах, която бе свита и вързана с червена панделка. Панделката привлече погледа й, задържа го. Никога досега не бе виждала торбичка за кокаин, завързана с червена панделка. Изглеждаше й екзотично, нереално.
Харпър завъртя малката торбичка на пръста си — наляво-надясно.
— Това ли искаш или пари?
Пари, опита се да каже тя, но устните й не можаха да произнесат думите. Наляво-надясно продължи да се клати малката торбичка, наляво-надясно. Не, можеше да отклони поглед от нея, хипнотизирана, възбудена. В малката торбичка имаше сняг, коледен подарък, привързан с червена панделка.