— М-може би само мъничко — прошепна тя. Просто мъничко. Само от това се нуждаеше. Малко смъркане, за да прогони нервността си.
Харпър се извърна небрежно и избута всичко от мръсната малка масичка, събаряйки вестниците, пепелниците и мръсните чинии на пода, където, те се присъединиха към останалия боклук и изглеждаха съвсем у дома си собственикът на караваната. Сигурно изобщо нямаше да забележи. После развърза червената панделка и внимателно изсипа част от белия прах на масата. Корлис нетърпеливо се устреми напред, но той я погледна студено и тя замръзна.
— Почакай! — рече той. — Все още не е готово за теб.
На пода лежеше малка картонена картичка за абонамент за някакво списание. Харпър я взе и започна да разделя мъничката бяла купчинка върху масата на прави линии. Корлис наблюдаваше бързите му, сигурни движения. И преди го бе правил, и при това много пъти. Изненада се, тъй като смяташе, че умее да разпознава наркоманите, а Харпър не притежаваше нито един от признаците.
Сега малките редички бяха съвършени, четири на брой. Не бяха много дълги, но щяха да свършат работа. Корлис потрепери, без да отделя поглед от тях, в очакване на позволение да се приближи.
Харпър извади от джоба си сламка. Беше обикновена сламка за сода, отрязана така, че бе дълга не повече от три сантиметра. Бе по-къса, отколкото й харесваше, толкова къса, че трябваше да се наведе над масата и да внимава да не бутне с ръка линиите и да не ги разпръсне. Но все пак бе сламка и когато той й я подаде, нетърпеливо я грабна.
Харпър посочи едно определено място на пода:
— Можеш да застанеш тук.
Караваната бе толкова малка, че трябваше да направи само една крачка. Корлис пристъпи, после погледна масата, а след това Харпър. Щеше да се наложи да се наведе напред и да се протегне, за да достигне белите линии.
— Прекалено далеч е — промълви тя.
Той сви рамене:
— Ще се справиш.
Тя се протегна и подпря лявата си ръка на масата, като внимателно държеше малката сламка в дясната. Наведе се напред, като се крепеше, надявайки се да не падне и да събори масата. Смръкна и вдигна сламката към носа си, очаквайки нетърпеливо тръпката, екстаза, който щеше да изпита, когато главата й олекне, блясъка…
— Не го правиш правилно — обади се Харпър.
Тя замръзна, а погледът й не се отделяше от сладките малки линии. Трябваше да ги има. Не можеше да чака повече. Но не смееше да помръдне, страхуваше се нещо да не стане, ако помръдне, преди Харпър да й е разрешил.
— Първо трябва да си смъкнеш гащите.
Гласът му бе безизразен, сякаш играеха на „Може ли?“. Но сега вече знаеше какво желае той и от облекчение коленете й почти омекнаха. Беше просто чукане, нищо важно. И какво значение имаше, че е по-стар от всички, които някога е чукала? Малките линии я зовяха и възрастта му нямаше никакво значение.
Забързано смъкна шортите си до коленете. После понечи да ги свали съвсем, но Харпър отново я спря.
— Остави ги така. Не искам да разтваряш краката си, по-тясна е, когато са събрани.
Тя сви рамене.
— Както предпочиташ.
Веднага щом застана зад нея, престана да му обръща внимание. Съсредоточена върху кокаина, се наведе напред и подпря лявата си ръка на масата. Връхчето на сламката докосна белия прах и тя вдъхна рязко точно когато той я тласна, влизайки дълбоко в нея, а от силата на тласъка му сламката падна върху, масата и разбърка правилните редички на кокаина. Не бе възбудена и затова я болеше. Но преследваше кокаина със сламката, а той я тласкаше непрекъснато и й пречеше да улучи. Корлис изхлипа, опитвайки се трескаво да остане неподвижна и да вдишва толкова силно, колкото можеше, за да смръкне всяка частица, до която се докоснеше сламката й.
Кокаинът бе пръснат по цялата маса. Нямаше смисъл да се опитва да улучи, само трябваше да разпредели вдишванията си успоредно с ритмичните му тласъци. Вече нищо нямаше значение, дори грубостта му, проклет да е, тъй като успяваше да вдиша достатъчно и блясъкът и блаженството обхващаха цялото й тяло. Вече не я интересуваше какво прави, ако можеше да й доставя кокаин и ако се погрижеше за Уеб Талант, преди това копеле да я изхвърли от Дейвънпорт.
Същия следобед, когато се върна от среща с историческото общество, Роана отвори вратата на гаража и забеляза, че Корлис се е върнала преди нея и се е възползвала от отсъствието й, за да паркира на нейното място. Въздъхна, натисна бутона на дистанционното, за да затвори, вратата и паркира отвън. Корлис щеше да си отиде след два дни, можеше търпеливо да изчака дотогава. Ако кажеше нещо, за гаража, щеше да се развихри поредният скандал, който щеше да разстрои Лусинда — нещо, което би искала да избегне.