— Въоръжен ли си?
Уеб кимна към тоалетката:
— Ей там.
Роана извърна глава и в сумрака успя да забележи тъмно очертание. Изведнъж разбра какво бе толкова различно в настроението му. Сигурно точно така бе изглеждал, когато бе проследил онези крадци на добитък до Мексико: ловецът и крадецът. Уеб бе човек, който обикновено не бе склонен към насилие, но щеше да убие, за да защити себе си и близките си. Не бе превъзбуден или изнервен, ритъмът на сърцето му до ухото й бе равен. Уеб бе хладно и безмилостно непоколебим.
— А какво ще стане, ако тази вечер нищо не се случи? — попита тя.
— Тогава утре отново ще наблюдаваме. В края на краищата ще го хванем.
Роана остана сгушена в Уеб и продължи да гледа навън, докато очите я заболяха. Нищо Не помръдваше, само щурците пееха необезпокоявани.
— Сигурен ли си, че алармената система е включена?
Той посочи към кодовата кутийка до вратите към верандата. Малката зелена светлинка светеше непрекъснато. Ако някоя врата се отвореше, светваше червена светлинка, а не се въведеше код до петнайсет, секунди, алармата се включваше.
Уеб, изглежда, имаше търпението на Йов и издръжливостта на маратонец. Стоеше неподвижно и продължаваше да наблюдава, но Роана не можеше да остане така толкова продължително време. Започна да крачи бавно из тъмната спалня, увивайки се в топлото одеяло, докато Уеб не й каза тихо:
— Защо не легнеш и не се опиташ да поспиш?
— Страдам от безсъние, не си ли спомняш? — отвърна му тя. — Спя само след…
Изведнъж млъкна, а той се изкиска.
— Мога да кажа нещо грубо, но няма да го направя. На мен някак ми допада тази твоя странна форма на безсъние — подкачи я той. — Служи ми като стимул.
— Не съм забелязала да се нуждаеш от такъв.
— След като преживеем трийсет или повече години съвместен живот, може да… — Изведнъж млъкна и всеки мускул в тялото му се напрегна.
Роана не се втурна към прозореца, въпреки че това бе първият й импулс. Бе облечена в бяла нощница и появата й можеше да бъде забелязана. Вместо това прошепна:
— Видя ли някого?
— Кучият му син се промъква по външните стълби — промърмори Уеб. — Едва сега го забелязах. Може би Лоуъл също го е пропуснал. — Извади клетъчния телефон от джоба си и набра домашния номер на Лоуъл. След няколко секунди продума тихо: — Той е тук, качва се към верандата по външните стълби. — Това бе всичко. Затвори телефона и го пъхна в джоба си.
— Какво ще правим сега? — прошепна Роана.
— Ще чакаме и ще видим какво ще предприеме. Лоуъл ще се обади на шерифа и той ще дойде като подкрепление.
— Промени положението си леко, за да може по-добре да наблюдава безшумния натрапник. Лунната светлина огря лицето му. — Минава отпред! Вече не го виждам.
Червена светлинка премига и привлече вниманието на Роана. Тя погледна втренчено кодовата кутийка.
— Уеб, той е в къщата! Светлината премига.
Той изруга тихо и прекоси стаята, за да вземе оръжието от тоалетката.
Все тъй вторачена в светлинката, Роана стреснато промълви:
— Спря да мига. Отново е зелена.
Уеб се извърна и се втренчи в кутийката.
— Някой го е пуснал да влезе. — Гласът му бе почти беззвучен, но изпълнен със злоба, която не обещаваше нищо добро за въпросната личност. — Корлис.
Смъкна обувките си и тихо отиде до вратата.
— Какво ще правиш? — попита напрегнато Роана, като се опитваше да шепне. Беше й трудно, тъй като с всяко туптене на сърцето й я заливаха гняв и страх. Трепереше от желание да отиде до Уеб, но се насили да остане на мястото си. Нямаше с какво да се защити, а последното, от което се нуждаеше той в момента, бе да се безпокои за нея.
— Ще се опитам да го издебна в гръб. — Открехна вратата малко и погледна към коридора. Не виждаше нищо. Реши да изчака, като се надяваше, че мъжът ще издаде местоположението си. Стори му се, че чува слаб шепот, но не бе сигурен.
Минаха няколко секунди и Уеб реши да рискува и да открехне още малко, вратата. Сега виждаше целия коридор до предната част на къщата, но коридорът бе празен. Измъкна се от стаята и тръгна безшумно по килима, като се придържаше близо до стената. Когато наближи ъгъла, забави крачка, вдигна пистолета и свали предпазителя. Притиснал гръб към стената, надникна предпазливо иззад ъгъла. От другия край на коридора се зададе тъмна фигура. Уеб отскочи, назад, но не достатъчно бързо — бе забелязан. Оглушителен изстрел разтърси къщата, а от стената хвръкна хоросан.
Уеб изруга гневно, докато се хвърляше напред, за да вдигне собственото си оръжие, успя да стреля, като тежкият пистолет подскочи в ръката му, но тъмната фигура в другия край хукна към вратата на Лусинда. Коридорът се изпълни с дим, а миризмата на кордит подразни обонянието му, но Уеб се изправи и се хвърли напред.