Роана се измъкна от стола, а страните й пламнаха от неудобство.
— Съжалявам — прошепна тя и избяга от трапезарията, но не достатъчно бързо, за да пропусне злобния въпрос на Джеси.
— Мислите ли, че някога ще се цивилизова достатъчно, за да се храни с хора?
— По-скоро бих го правила с конете — промърмори Роана и затръшна входната врата. Знаеше, че трябва да се качи горе и да се преоблече отново, но отчаяно й се искаше да се върне в конюшните, където винаги се чувстваше на място.
Лоуъл обядваше в стаичката си и четеше едно от трийсетте издания за грижите за конете, което получаваше всеки месец. Забеляза през прозореца вмъкването й в конюшнята и поклати глава примирено. Или не бе яла нищо, което нямаше да го изненада, или отново си бе навлякла неприятности, което също нямаше да го изненада. А може би и двете. Горката Роана бе квадратно блокче, което упорито устояваше на всички усилия да изгладят ръбовете му, за да може да се намести в кръглата дупка, независимо че повечето хора сами оглаждат ъглите си. Почти непрекъснато понесла на раменете си нечие неодобрение, тя просто се привеждаше все повече и понасяше всичко, докато раздразнението й не станеше прекалено силно, за да бъде потискано, и тогава избухваше, което обикновено водеше до още повече неодобрение. Ако имаше поне половината от подлостта на госпожица Джеси, щеше да знае как да отвръща и щеше да принуди всички да я приемат според собствените й условия. Но Роана не беше подла и може би затова животните я обичаха толкова. Но беше много палава, а това водеше до още повече неприятности.
Наблюдаваше я как минава през всеки обор и погалва с пръсти гладкото дърво. В конюшнята имаше само един кон — любимият кон за езда на госпожа Дейвънпорт: син жребец, наранил предния си десен крак. Този ден Лоуъл то бе оставил да почине, налагайки студени компреси на крака му, за да облекчи отока. Чу напевния глас на Роана, която галеше жребеца, и се усмихна, когато очите на коня се притвориха от удоволствие. Ако семейството я приема поне наполовина толкова, колкото конете, помисли си Лоуъл, тя ще престане да се опълчва срещу тях при всяка възможност, ще се примири и ще приеме живота, за който е била родена.
Слея обеда Джеси слезе до конюшните и нареди на един от помощниците да й оседлае кон. При държането й на господарка на имението Роана извърна очи самата тя винаги хващаше и оседлаваше кон със собствените си ръце, така че и на Джеси нямаше да й навреди да направи същото. Честно казано, никога не бе имала проблеми с хващането на кон, но Джеси просто не го умееше. Това само показва колко умни са конете, помисли си Роана.
Усетила неодобрението й, Джеси погледна враждебно и злобно.
— Баба ти е страшно ядосана. За нея бе важно леля Глория да се чувства добре дошла, а вместо това ти започна да се преструваш на селяндурка. — Замълча за миг и отмести поглед от Роана. — Ако това изобщо е било преструвка. — След като заби тази стрела, толкова остра, че с лекота се плъзна между ребрата на Роана, тя се усмихна леко и се отдалечи, оставяйки след себе си само натрапчивата миризма на скъпия си парфюм.
— Омразна вещица — промърмори Роана, размахвайки ръка, за да разпръсне тежкия аромат, докато гледаше сърдито тънкия елегантен гръб на братовчедка си. Не беше честно Джеси да е толкова красива, да знае как да се държи в обществото, да бъде любимката на баба и да има Уеб. Просто не беше честно.
Не само Роана бе сърдита. Докато се отдалечаваше от Дейвънпорт, Джеси цяла кипеше. Проклет да си, Уеб! Искаше й се никога да не се бе омъжвала за него, въпреки че точно към това се беше стремила през целия си съзнателен живот и точно това всички бяха смятали за естествен финал. А и самият Уеб, повече от всеки друг, го бе смятал за естествено, но той и без това беше толкова дяволски сигурен в себе си, че понякога почти умираше от желание да го удари през лицето. Имаше две основателни причини, за да не ги направи: първо, не искаше да извърши нещо, което ще попречи на шанса й да управлява Дейвънпорт, когато баба й най-после умре, и второ, подозираше, че Уеб изобщо няма да го приеме джентълменски. Не, беше нещо повече от подозрение. Той можеше да замазва очите на всички, но тя знаеше какво безмилостно копеле е всъщност.
Такава глупачка беше да се омъжи за него. Със сигурност можеше да накара баба да промени завещанието си и да остави Дейвънпорт на нея вместо на съпруга й. В края на краищата тя беше Дейвънпорт, а не Уеб. Дейвънпорт й се полагаше по право. Вместо това, трябваше да се омъжи за този проклет тиранин и бе направила голяма грешка. Огорчено трябваше да си признае, че е надценила собствения си чар и възможността да му влияе. Мислеше се за толкова хитра, отказвайки му секс преди сватбата. Харесваше й да го дразни, харесваше й представата за него като за пес, хукнал след разгонена кучка. Никога не бе било точно така, но й харесваше да си го представя именно тъй. Но вбесена беше разбрала, че вместо да страда, че не може да я има, негодникът просто бе спал с други жени. Докато настояваше тя да му бъде вярна.