Не искаше да се омъжва за Наследника. Предпочиташе страстната и безразсъдна възбуда, тръпката от флирта със забраненото.
Спусна ръка по тялото му и зарови пръсти в гъсто окосмените му слабини. Както очакваше, той трепна, събуди се, а с него — и мъжествеността му. Като се засмя ниско, дрезгаво, той се изправи, събори я върху одеялото и я притисна под себе си.
— Ти си най-ненаситната малка кучка, която някога съм чукал — каза и проникна грубо в нея.
Тя трепна — по-скоро от преднамерената грубост на думите му, отколкото от насилствената му атака. Все още беше възбудена, така че тялото й го прие с готовност. Но, изглежда, доставяше му удоволствие да й говори неща, които знаеше, че ще я жегнат, и наблюдаваше с присвити очи реакцията й. Струваше й се, че разбира защо го прави и му прощаваше. Той сякаш не се чувстваше съвсем на място като неин любовник, тъй като прекрасно съзнаваше разликата в общественото им положение и по този начин се опитваше да я приближи към собственото си ниво. Но нямаше нужда да я дърпа надолу, мислеше си, по-скоро тя щеше да го издигне нагоре.
Като обви бедра около него, тя забави ритъма, така че да може да му каже това, което бе намислила, преди нарастващата топлина в слабините й да я накара да го забрави.
— Хайде да се оженим следващата седмица! Не ми трябва голяма венчавка, можем да избягаме, ако…
Изведнъж той спря, а сините му очи я приковаха.
— Да се оженим? — попита и се разсмя. — Откъде ти хрумна тази глупава идея. Та аз съм вече женен.
После поднови тласъците. Тя лежеше под него, онемяла от шок. Лек ветрец раздвижи листата над тях и слънчевите лъчи проникнаха между тях, заслепявайки я. Женен? Разбира се, не знаеше почти нищо за него или за семейството му, освен това, че не са кой знае колко почтени, но съпруга?
Заляха я гняв и болка и тя замахна, зашлевявайки го през лицето. Той я удари, после хвана китките й и ги прикова към земята.
— По дяволите, какво ти става? — избухна грубо, а очите му блестяха гневно.
Тя се изви под него, опитвайки се да го отхвърли от себе си, но той бе прекалено тежък. Очите й се замъглиха от сълзи, които потекоха по слепоочията, а после попиха в косата й. Внезапно й се стори непоносимо да го чувства в тялото си, а всеки следващ тласък сякаш я раздираше. Мислеше, че ще умре, ако той продължи.
— Мръсен лъжец! — изпищя тя, опитвайки се да освободи ръцете си. — Измамник! Махни се от мен! Иди… иди да чукаш жена си.
— Няма да ми позволи — отвърна задъхано той, продължавайки тласък след тласък с жестока наслада от напразната й борба. — Току-що роди.
Тя изкрещя гневно, успя да измъкне едната си ръка и преди да я е хванал отново, го одра по лицето. Проклинайки, той я зашлеви, после се отдръпна и я обърна по корем. Отпусна се върху нея, преди да е успяла да пролази напред, и тя отново извика, почувствала дълбокото му проникване. Безпомощна, смазана от тежестта му, не можеше нито да го удари, нито да го ритне. Той я използваше, като я нараняваше безмилостно. Само допреди пет минути грубостта му й бе доставяла удоволствие, но сега й се искаше да повърне, така че трябваше да стиска зъби, за да се бори с пристъпа на гадене.
Притисна лице към одеялото в напразно желание да се задуши, а не просто да трябва да понася всичко това. Но много по-силно от болката от предателството, от осъзнаването, че не е била нищо повече от едно удобство за него, бе горчивото признание, че всичко случило се бе по нейна вина. Сама си бе виновна, беше си го търсила и не само му бе позволила да се държи с нея като с боклук, но и се беше наслаждавала на играта! Каква глупачка е била да си съчинява вълшебни приказки за любов и женитба, за да оправдае просто една разходка по ръба на забраненото.
Той свърши, изстенвайки от удоволствие, и се отдръпна, за да се отпусне тежко до нея. Тя лежеше, без да помръдне, опитвайки се отчаяно да се овладее, за да събере останките от достойнството си. Обхвана я безумна мисъл за отмъщение. С разкъсаните си дрехи и насинено лице можеше да се прибере у дома с истински истеричен припадък и да го обвини в изнасилване. Щеше да се справи, в края на краищата тя бе Дейвънпорт.
Но щеше да е лъжа. Грешката, слабостта бяха нейни. Беше го допуснала до себе си. Последните няколко минути след отрезвяването бяха твърде леко наказание за изумителната й глупост. Никога нямаше да забрави този урок — унижението и чувството, че е нищожество, щяха да бъдат трънливото ложе, на което щеше да лежи и да се измъчва до края на живота си.
Тежестта на вината я притисна. Бе тръгнала с искрено желание по този път, но вече бе получила достатъчно. Щеше да се омъжи за Наследника — така както всички очакваха — и щеше да прекара остатъка от живота си като истинска Дейвънпорт.