— Нима все още ядеш? — закачи я той с подигравателно учудване, а зелените му очи проблеснаха закачливо.
— Трябва да поддържам силите си — отвърна тя, опитвайки се да наподобява обичайната си насмешливост, но безуспешно. В гласа й звучеше меланхолия, която не можа да скрие, и Уеб я погледна внимателно.
— Какво си направила този път? — попита, като взе чаша от шкафа и отвори хладилника, за да си сипе малко изстуден чай.
— Нищо повече от обичайното — успокои го Роана и дори успя да сложи на лицето си крива усмивка. — Отворих голямата си уста на обед и баба и леля Глория са ми сърдити.
— Какво каза този път?
— Говорихме за коли и аз се обадих, че искам един „Понтиак Гранд Прикс“.
Когато се опита да прикрие смеха си с престорена кашлица, широките му рамене потръпнаха. Отпусна се на един стол до нея.
— Мили боже, Ро!
— Знам — въздъхна тя. — Просто не можах да се сдържа. Леля Глория направи една от обичайните си забележки относно начина, по който се храня, и на мен ми се прииска да я ядосам. — Замълча. — Е, работата стана.
— Какво направи леля Лусинда?
— Изгони ме от масата. Оттогава не съм я виждала. — Взе хлебчето и започна да го рони, превръщайки го в купчинка трохи, докато голямата ръка на Уеб изведнъж не покри нейната и не спря движенията й.
— Яла ли си нещо, преди да станеш от масата? — попита той строго.
Роана направи физиономия, тъй като знаеше какво ще последва.
— Разбира се. Едно хлебче и риба тон.
— Цяло хлебче? И колко риба?
— Е, може би не цяло хлебче.
— Повече, отколкото си изяла от това?
Погледна хляба в чинията си, сякаш преценяваше големината на всяка троха, и с облекчение каза:
— Повече от това.
Не бе кой знае колко повече, но повечето си е повече. Изражението му подсказваше, че не се е хванал, но все пак я остави на мира.
— Добре. Колко риба? Колко хапки?
— Не съм ги броила!
— Повече от две?
Опита се да се сети. Помнеше, че бе хапнала няколко залъчета, само за да докаже на леля Глория, че словесната й атака не е постигнала целта си. Можеше да се опита да заобиколи истината, но не можеше направо да излъже Уеб и той го знаеше, така че щеше да продължи да я разпитва подробно. Промърмори с въздишка:
— Предполагам, че бяха две.
— Яде ли нещо след това? Досега поне?
Тя поклати отрицателно глава.
— Ро. — Уеб обърна стола си към нея и обгърна тънките й рамене, притегляйки я към себе си. Топлата му и силна прегръдка я обгърна, както винаги. Роана притисна рошавата си глава към широките му гърди и изпита абсолютно блаженство. Когато бе по-малка, прегръдките на Уеб бяха истинско убежище за едно ужасено, нежелано момиченце. Сега бе по-голяма и насладата бе съвсем различна. Кожата му ухаеше опияняващо на мускус, което разтуптя сърцето й и предизвика желание да се притисне в него.
— Трябва да се храниш, скъпа — проговори ласкаво, но твърдо той. — Знам, че се разстройваш и губиш апетита си, но си отслабнала още повече. Ще трябва да започнеш да се храниш, защото иначе ще се разболееш.
— Знам какво си мислиш — защити се тя, като вдигна глава от рамото му и го погледна намръщено. — Но не се принуждавам сама да повръщам или нещо подобно.
— Мили боже, как би могла? В стомаха ти никога няма нищо, което да може да бъде повърнато. Ако не се храниш, скоро ще останеш без сили и няма да можеш да работиш с конете. Това ли искаш?
— Не!
— Тогава яж.
Роана погледна пилешкото бутче с нещастно изражение.
— Опитвам се, но вкусът на повечето храни не ми харесва, а и всички винаги критикуват начина, по който ям, така че храната се превръща в голяма буца в гърлото ми, която не мога да преглътна.
— Тази сутрин хапна препечена филийка с мен и я преглъщаше съвсем нормално.
— Ти не ми крещиш и не ми се присмиваш — промърмори тя.
Уеб погали косите й, отмятайки тъмнокестенявите кичури от лицето й. Горката малка Ро! Толкова години бе копняла за одобрението на леля Лусинда, но бе прекалено непокорна, за да промени държането си и да го получи. Може би бе права, та тя не бе някаква непълнолетна престъпничка или нещо подобно. Просто беше различна, причудливо горско цвете, израснало насред тиха, добре подредена южна градина с рози, които сякаш никой не знаеше какво да прави с нея. Не би трябвало тя да моли за любовта или одобрението на близките си, леля Лусинда трябваше да я обича такава, каквато е. Но за леля Лусинда идеалната бе другата й внучка — Джеси — и тя никога не бе пазила в тайна, че Роана не може да стъпи на малкото й пръстче. Уеб сви устни. Според него Джеси далеч не беше идеална, а той самият вече се бе уморил да я чака да надрасне този свой егоизъм.