— Джеси, будна ли си? — попита тихо тя. — Искам да говоря с теб.
Пронизителен писък разцепи тихата нощ, продължителен и болезнен звук, който сякаш ехтеше и ехтеше все по-напрегнат, докато не се скърши дрезгаво. Във всички спални светнаха лампи, дори долу, в конюшните, където Лоуъл имаше свой собствен апартамент. Чуваха се откъслеци от сънливи и объркани гласове, които задаваха един другиму въпроси, както и нечие трополене.
Чичо Харлан пръв стигна апартамента и възкликна: „Всемогъщи боже!“ и поне веднъж прекалено уравновесения и сърдечен тон отсъстваше от гласа му.
Притиснала с ръце устата си, сякаш за да не позволи от нея да изскочи още един писък, Роана бавно се отдръпна от тялото на Джеси. Кафявите й очи бяха широко отворени и немигащи, а изражението в тях бе странно застинало.
Леля Глория се втурна в стаята, въпреки напразния опит на чичо Харлан да я възпре, а веднага след нея дойде Лусинда. И двете жени спряха като вкаменени, сякаш смръзнати от ужас и невяра при гледката на кървавата сцена. Лусинда не можеше да отмести поглед от драматичната картина, която представляваха двете й внучки, и всяка капчица кръв се отдръпна от лицето й. После започна да трепери.
Леля Глория я прегърни, като не преставаше да гледа обезумяло Роана.
— Мили боже, ти си я убила! — избухна тя, изпадайки в истерия — Харлан, повикай шерифа!
Алеята пред къщата и моравата гъмжеше от паркирани под най-странни ъгли коли, а нощта бе осветявана от призрачни сини светкавици. Всеки прозорец в Дейвънпорт светеше, а домът бе пълен с хора, някои от които носеха кафяви униформи, а други — бели.
Цялото семейство, с изключение на Уеб, седеше в просторната всекидневна. Баба хлипаше тихо, с приведени рамене, а ръцете й непрестанно усукваха една фина, избродирана носна кърпичка. Лицето й бе набраздено от мъка. Леля Глория седеше до нея, потупваше я и мърмореше утешителни, но безсмислени думи. Чичо Харлан стоеше точно зад тях и се поклащаше напред-назад, като важно отговаряше на въпросите и предлагаше собственото си мнение относно всяка теория или подробност, опивайки се от вниманието, с което го обграждаха в момента поради шанса му да се озове пръв на местопрестъплението — ако не броим, разбира се, Роана.
Роана седеше сама в другия край на стаята, далеч от всички. Наблизо бе заместник-шерифът. Напълно съзнаваше, че той стои на стража, но не можеше да се заинтригува от този факт. Седеше съвсем неподвижна, а очите й бяха като тъмни езера на фона на побелялото й лице. Погледът й бе едновременно празен и все пак сякаш обгръщаше семейството й в другия край на стаята, което гледаше, без да премигне.
Шерифът Самюел Були Уотс спря точно на прага на вратата и я погледна, питайки се притеснено за какво ли мисли тя и какво ли изпитва при това мълчаливо, по неумолимо отхвърляне. Прецени тънките й, крехки голи ръце и забеляза колко безплътна изглежда Роана в тази бяла нощница, която не бе кой знае колко по-бяла от лицето й. Пулсът в основата на шията й туптеше видимо, а ритъмът му бе прекалено бърз и едва доловим. С трийсетгодишния си опит на полицай той се обърна към един от помощниците си и му каза тихо:
— Доведи един от докторите, за да се погрижи за момичето. Изглежда, изпаднало е в шок. — Нужно му беше да откликва с ясен и бистър ум на въпросите му.
Шерифът бе познавал Лусинда през по-голямата част от живота си Дейвънпортови винаги бяха допринасяли значително за фонда за набиране на средства за избирателната му кампания. С времето бе направил доста услуги на семейството, но в основата на дългогодишните им взаимоотношения бе това, че те наистина му харесваха. Маршал Дейвънпорт се бе оказал твърд и ловък кучи син, но освен това бе и свестен човек. Були изпитваше дълбоко уважение към Лусинда заради вътрешната й твърдост, заради отказа й да промени поведението си пред лицето на съвременния упадък на нравите, както и поради проницателността, с която водеше бизнес делата си. През дългите години след смъртта на Дейвид, докато Уеб стане достатъчно голям, за да поеме част от товара, тя бе управлявала една империя, бе се грижила за едно огромно имение и бе отгледала двете си внучки — сирачета. Естествено бе разполагала с огромно богатство, което да я улесни, но емоционалният й товар бе огромен.
Лусинда бе загубила прекалено много любими хора, помисли си той. И двете семейства — Дейвънпорт и Талант — бяха изпитали много ненавременни кончини, отишли си бяха прекалено млади хора. Любимият брат на Лусинда, първият Уеб, бе починал на четирийсет и няколко години, ритнат в главата от разярен бик. Синът му, Хънтър, беше загинал на трийсет и една, когато малкият му самолет се бе разбил при свирепа гръмотевична буря в Тенеси. Маршъл Дейвънпорт бе починал едва на шейсет от спукан апендикс, който пренебрегнал, смятайки го за обикновено коремно неразположение, докато инфекцията бе плъзнала из цялото му тяло. После Дейвид и Джанет, както и съпругата на Дейвид бяха загинали в онази автомобилна катастрофа преди десет години. Това почти бе съсипало Лусинда, но тя бе изправила гръб и смело бе продължила нататък.