Казваха, че тя е открила тялото на Джеси. Съпругата му бе мъртва, убита. Някой я бе ударил по главата с железния ръжен от камината в апартамента. Дали Роана го бе направила? Би ли могла да го направи преднамерено? Доколкото я познаваше, отговорът бе отрицателен, поне на втория въпрос. Роана не бе хладнокръвна. Но ако Джеси я е подиграла, ако се е присмяла на вида и чувствата й към него, ако е отправила някоя и друга глупава заплаха, може би тогава би могла да загуби контрол и да удари Джеси.
Седеше сам в офиса на Були, захлупил лице в дланите си, и се опитваше да въведе някакъв ред в обърканите си мисли. Очевидно той бе главният заподозрян. Предполагаше, че след разправията между него и Джеси това с напълно логично.
Не бяха го арестували и не бе много притеснен, поне не за това че беше убил Джес, така че докато не изфабрикуваха някакво доказателство против него, нямаше начин да докажат, че той го е направил. Трябваше да се прибере вкъщи, тъй като се налагаше да се погрижи за доста неща. От краткото впечатление от вида на леля Лусинда бе разбрал, че тя е опустошена, не би могла да се погрижи за подготовката на погребението. А Джес бе негова съпруга, искаше да й направи тази последна услуга, да потъгува за нея, да поскърби за момичето, което бе преди, и за съпругата, на която се бе надявал. Не се бе получило между тях двамата, но все пак тя не заслужаваше да умре по този начин.
Сълзите горяха очите му и се стичаха между пръстите му. Джес. Красивата, нещастна Джес. Бе искал тя да бъде по-скоро негов партньор, а не паразит, който непрестанно изисква все повече и повече, но не е способен да дава. На света нямаше достатъчно любов, която да я задоволи, така че постепенно той бе спрял дори да се опитва да задоволи жаждата й.
Вече я нямаше. Не можеше да я върне обратно, не можеше да я защити. Но Роана?
Нима тя бе убиецът на жена му?
Какво трябваше да направи сега? Да разкрие на Були подозренията си? Да хвърли Роана на вълците?
Не можеше да го стори. Не можеше да повярва, че Роана би могла да убие преднамерено Джеси. Да я удари — да. Ударът може дори да е бил нанесен при самозащита, тъй като Джеси бе напълно способна наистина да нападне Роана. Ро бе само на седемнайсет, непълнолетна и ако я арестуваха, осъдеха и признаеха за виновна, присъдата й за престъплението щеше да бъде лека. Но дори лека присъда за нея щеше да означава смърт. Уеб знаеше съвсем сигурно, че Роана няма да преживее и една година присъда в затвор за малолетни престъпници, бе твърде крехка и уязвима. Щеше да престане изобщо да се храни. И щеше да умре.
Спомни си сцената в къщата. Бяха го извели набързо, преди да може да говори с някого, въпреки че майка му се бе опитала. Но видяното в онзи кратък миг бе запечатано в съзнанието му, Ивон, готова пламенно да го защити и да се бори за него, но той и не бе очаквал нещо друго от смелата си и непоколебима майка, леля Лусинда, погледнала го с неизразима скръб, леля Глория и чичо Харлан, ужасени, с нямо обвинение в очите. Без съмнение те го смятаха за виновен, проклети да са! И Роана, бледа и вцепенена, изолирана в другия край на стаята, без дори да повдигне глава, за да го погледне.
Бе прекарал последните десет години, закриляйки я. Това му бе станало навик. Дори сега, въпреки яда си, не можеше да попречи на естествения си импулс да я прикрие. Ако смяташе, че го е направила преднамерено, щеше да бъде различно, но не вярваше в това. И така ето го — човек, който с мълчанието си защитаваше момичето, вероятно убило съпругата му. Горчивината от този избор изпълваше душата му.
Вратата зад гърба му се отвори и Уеб се стегна, избърсвайки набързо влагата от очите си. Були заобиколи бюрото И се отпусна тежко в скърцащия кожен стол, а проницателните му очи забелязаха следите от сълзи по лицето на Уеб.
— Съжалявам за всичко това. Знам, че е голям шок…
— Да. — Гласът му бе дрезгав.
— Но все пак трябва да ти зададем няколко въпроса. Чули са те да казваш на Джеси, че ще направиш всичко, за да се отървеш от нея.
Уеб прецени, че най-добрият начин да мине през това минно поле е да каже истината — до момента, в който най-добре ще бъде да си замълчи.
— Да, наистина го казах. Веднага след като й предложих да подаде молба за развод. Имах предвид, че ще се съглася на всякакви условия.
— Дори да се откажеш от Дейвънпорт?
— Дейвънпорт не е мой, за да се отказвам от него, а е на леля Лусинда. Решението ще бъде нейно.