— Ти наистина ли си стояла в кръвта й? Как изглеждаше тя? Чух мама да казва на татко, че главата й била разцепена като диня.
Роана бе пренебрегнала настойчивия, нахален глас и бе продължила да гледа през прозореца.
— Кажи де! — настоя Корлис. Злобно ощипване по ръката напълни очите на Роана със сълзи, но тя продължи да гледа право напред, отказвайки да обърне внимание на братовчедка си — Накрая Корлис се бе отказала и бе отишла да тормози някой друг за кървавите подробности, за които копнееше.
Синът на леля Глория, Бейрън, живееше в Шарлот, той, със съпругата и трите му деца се очакваха по-късно. Дори без тях във всекидневната се бяха струпали десет души, които говореха или отиваха до кухнята за по едно кафе и отново се връщаха.
Все още на никого не бе позволено да се качва на втория етаж, независимо от това, че Джеси отдавна бе отнесена, тъй като детективите продължаваха да снимат и да събират улики. С всички полицаи и останалите роднини голямата къща бе просто препълнена с хора, но въпреки това Роана успяваше да ги изключи от съзнанието си. Чувстваше студ, странен хлад бе обхванал всяка клетка от тялото й и я бе обвил в защитен пашкул, който изолираше всички останали.
Шерифът бе отвел Уеб и тя почти се бе задушила от мъка. Всичко се бе случило по нейна вина. Само ако не го бе целунала! Не бе го направила нарочно, но коя ли от бъркотиите, които създаваше, бе предизвикани нарочно?
Уеб не бе убил Джеси. Знаеше го. Искаше й се да се разкрещи на всички, че са могли дори да си помислят нещо толкова грозно за него. Сега леля Глория и чичо Харлан говореха само за това колко ужасно било всичко, сякаш вече го бяха признали за виновен и осъдили. Само преди няколко часа бяха също толкова убедени, че убийцата е Роана.
Уеб не можеше да извърши подобно нещо. Не можеше да убие, Роана бе сигурна, че Уеб ще направи необходимото, за да защити хората, които обича, но убиването при такива обстоятелства не бе същото като хладнокръвно убийство. Независимо колко злобно се бе държала Джеси, независимо какво бе казала или дори да го бе нападнала с ръжена, той не би я наранил. Роана го бе виждала да помага нежно и внимателно на жребче да се появи на бял свят, да седи цяла нощ край болно животно, да отменя Лоуъл и да разхожда кон с колики в продължение на безкрайно дълги часове. Освен това Уеб сам се грижеше за своя кон.
Вината не бе нейна, че Джеси е мъртва, но тъй като Роана обичаше Уеб и не можеше да контролира глупавите си импулси, тя бе задействала верижна реакция от обстоятелства, довели до обвиняването на Уеб за смъртта на Джеси. Нямаше ни най-малка представа кой е убил Джеси, а и мисълта й все още не бе достигнала до това. Само съзнаваше, че не е извършено от Уеб. С всяка частица от тялото си знаеше, че той не би го направил, също както знаеше, че всичко се бе случило по нейна вина и че той никога няма да й прости.
Когато шериф Уотс бе отвел Уеб за разпит, Роана се бе парализирала от срам, не бе способна дори да вдигне главата си и да го погледне, тъй като бе сигурна, че ако братовчед й случайно я погледне, няма да види нищо друго, освен омраза и презрение в очите му, а знаеше, че няма да може да го понесе.
Никога не се беше чувствала толкова самотна, сякаш бе обгърната от невидим балон, който я изолираше от всички останали. Чуваше тъжното хлипане на баба си, както и тихото, утешително редене на леля Глория, опитваща се да я успокои, но това изобщо не я засягаше. Не знаеше къде е чичо Харлан и не я интересуваше. Никога нямаше да забрави как я бяха обвинили в убийството на Джеси, как се бяха отдръпнали от нея, сякаш е чумава. Дори когато шериф Уотс бе заявил, че не смята нея за извършителка, никой от тях не се бе приближил да се извини. Дори баба, въпреки че Роана бе чула тихото: „Благодаря ти, Боже“, откъснало се от устните й, когато шерифът бе казал, че я смята за невинна.
През целия си живот се бе опитвала толкова упорито да спечели любовта на тези хора, да бъде достатъчно добра за тях, но така и не бе успяла. Нищо в нея не бе достойно да се равнява със стандарта на семейство Дейвънпорт и семейство Талант. Не бе красива, дори не бе прилична. Беше тромава, небрежна и имаше неприятния навик да казва най-ужасяващите неща в най-неподходящото време.
Нещо дълбоко в нея се бе пречупило. Тези хора никога не бяха я обичали и никога нямаше да я заобичат. Само Уеб го бе грижа за нея, а сега бе объркала и това. Бе толкова самотна, че чувстваше огромна празнота вътре в себе си. Бе съсипващо да съзнава, че ако просто излезе от тази къща и никога не се върне обратно, никой няма да се развълнува. Сега вече се бе примирила безмълвно с отчаянието, с което се бе сблъскала по-рано, когато бе разбрала, че Уеб не я обича и не й вярва.