Леля Джанет бе майката на Джеси. Роана се чудеше дали в гърлото на Джеси има същата буца като и нейното и дали е плакала толкова много, че очите й да смъдят, сякаш са пълни с пясък. Може би. Трудно би могло да се каже какво мисли Джеси Тя не смяташе, че мърляво дете като Роана заслужава каквото и да било внимание. Роана я бе чула да го казва.
Докато гледаше втренчено през прозореца, Роана забеляза Джеси и братовчед им Уеб да се появяват, сякаш ги бе материализирала със собствените си мисли. Вървяха бавно към огромния дъб в другия край на двора, на чийто най-нисък клон висеше люлка. Джеси е толкова красива, помисли си Роана с неподправеното възхищение на седемгодишно дете Беше толкова стройна и грациозна — като Пепеляшка на бала с тъмната си коса, завита на кок ниско на тила, и с лебедовата си шия, която се издигаше царствено над тъмносинята й рокля. Разликата между седем и тринайсет бе огромна — за Роана Джеси бе голяма, член на тази тайнствена, авторитетна група на възрастните, които могат да дават заповеди. Това се случи съвсем наскоро, тъй като въпреки че винаги дотогава Джеси бе смятана за „голямо момиче“, а Роана за „малко момиченце“, Джеси бе продължила да играе на кукли и от време на време — на криеница. Но вече не. Сега Джеси презираше всички игри, с изключение на монопола, и прекарваше по-голяма част от времето си в оформянето ма различни прически и в измолването на разни парфюми и козметика от леля Джанет.
Уеб също се бе променил. Винаги е бил любимият братовчед на Роана. Обикновено с желание се бореше с нея на килима или й помагаше да държи бухалката, така че да може да удари топката. Освен това също като нея обичаше конете и понякога приемаше да излязат заедно на езда. Но това доста го отегчаваше, тъй като на нея й позволяваха да язди само старото тромаво пони. По-късно Уеб вече изобщо не искаше да се занимава с Роана, казваше, че бил прекалено зает, но, изглежда, имаше предостатъчно свободно време, което да прекарва с Джеси. Точно затова се бе опитала да яхне Тъндърболт на Великден. Да докаже на татко, че вече е достатъчно голяма за истински кон.
Роана наблюдаваше как Уеб и Джеси седнаха на люлката, преплели пръсти. През изминалата година Уеб бе пораснал много. До него Джеси изглеждаше доста дребна. Той играеше футбол и раменете му бяха почти два пъти по-широки от нейните. Баба й, както бе чула да казва една от лелите, давала душа за момчето. Уеб и майка му, леля Ивон, живееха в Дейвънпорт с баба, тъй като бащата на Уеб също бе починал.
Уеб бе Талант от страна на бабиното семейство. Роана беше само на седем, но вече познаваше в дълбочина заплетените роднински връзки, попивайки на практика всичко по време на дългите си часове разговори на възрастните относно рода. Баба е била Талант, докато се е омъжила за дядо и е станала Дейвънпорт. Дядото на Уеб, чието име носеше Уеб, бил любимият брат на баба. Тя го обичала страшно много, също както обичала сина му — бащата на Уеб. Сега бе останал само Уеб, така че и него обичаше страшно много.
Уеб бе само втори братовчед на Роана, докато Джеси бе нейна първа братовчедка, което бе много по-близка връзка. Роана би искала да е точно обратното, тъй като би предпочела да е по-близка роднина на Уеб, отколкото на Джеси. Вторите братовчеди са толкова далечни, че се поздравяват по празниците с целувка, беше казала веднъж леля Глория. Тази мисъл толкова заинтригува Роана, че при последното събиране на рода бе наблюдавала старателно всички, като се опитваше да запомни кой кого целува, за да разбере кои роднински връзки са по-далечни. Констатирала бе, че хората, които се виждаха само веднъж в годината — на сбирката, — се целуваха най-много. Това я накара да се почувства по-добре. Тя се срещаше с Уеб непрекъснато и той не я целуваше, така че бяха по-скоро близки, отколкото далечни роднини.
— Не ставайте смешни — отсече баба в този момент, извисявайки глас над приглушените спорове относно това кой ще поеме отговорността за Роана. — Джеси, както и Роана, са Дейвънпорт. Разбира се, двете ще живеят тук.
Да живее в Дейвънпорт! Отчаянието в сърцето на Роана се измести едновременно от ужас и облекчение. Облекчение, че в крайна сметка все пак някой я иска и няма да се наложи да отиде в сиропиталище, както бе казала Джеси. Ужасът идваше от перспективата да бъде под строгия поглед на баба си всеки ден, и то непрекъснато. Роана обичаше баба си, но и малко се боеше от нея и съзнаваше, че никога няма да бъде толкова идеална, колкото очаква баба й. Винаги се изцапваше или късаше дрехите си, често изпускаше разни предмети и ги чупеше. Храната някак си винаги успяваше да се изплъзне от вилицата й и да падне в скута й, а понякога, когато се протягаше за млякото си, забравяше да внимава, буташе и чашата. Джеси казваше, че била като спънат кон.