Отслабналото лице на Лусинда се сви от болка.
— Липсваше ми през всеки един ден, откакто замина — тихо промълви тя. — Никога няма да си простя за това, което позволих да му се случи. Трябваше да дам на хората да разберат, че вярвам в него, че му имам доверие, а вместо това — потънах в своята собствена скръб и не забелязах какво му причинява моята липса на внимание. Смъртта не ме притеснява, но не мога да си отида, преди да поправя нещата с Уеб. Ако някой може да го върне, това си ти, Роана.
Роана не каза на Лусинда, че на погребението на Джеси се с опитала да се приближи до Уеб, но е била отблъсната. Честно казано, смяташе, че точно тя има много по-малко шансове да убеди Уеб да се върне вкъщи, отколкото всички останали, но това бе още нещо, на което се бе научила: ако не можеше да потисне чувствата си, то личната й болка и страх си бяха точно това — само лични. Ако ги сдържаше в себе си, никой друг, освен нея нямаше да знае, че съществуват.
Нямаше значение какво изпитва тя — Ако Лусинда искаше Уеб вкъщи, щеше да направи необходимото, без значение какво ще й струва това.
— Къде е той?
— В някакво забравено от бога малко градче в Аризона. Ще ти дам папката с информация, която ми донесе детективът. Справил се е добре. Притежава ранчо, не от мащаба на Дейвънпорт, но за Уеб не е типично да губи.
— Кога искаш да тръгна?
— Колкото с възможно по-скоро. Нуждаем се от него тук. Аз се нуждая от него. Искам да се помирим, преди да умра.
— Ще се опитам — отвърна Роана.
Лусинда погледна внучката си за миг, а после уморена усмивка изви устните й.
— Ти си единствената, която не се старае да ме убеждава с фалшива бодрост, че ще доживея сто години — промърмори тя със сприхаво одобрение в гласа. — Проклети глупаци! Да не би да мислят, че не знам, че умирам? Имам рак, а съм прекалено стара, за да си губя времето и парите за лечение, когато така или иначе самата старост ще ме отнесе в гроба съвсем скоро. За бога, та аз живея в това тяло. Чувствам, че то постепенно отпада.
След тези думи нямаше отговор, който да не прозвучи или прекалено бодро, или твърде коравосърдечно, така че Роана не отвърна нищо. Често мълчеше и оставяше разговорите да се леят около нея, без да използва никакви словесни гребла, за да насочва течението към себе си. Вярно бе, че всички останали в къщата се опитваха да не обръщат внимание на ситуацията, сякаш щеше да изчезне, ако не признаят съществуването й. Сега вече не бяха само Глория и Харлан. В рамките на една година след смъртта на Джеси и заминаването на Уеб Глория бе успяла да премести по-голямата част от семейството си в Дейвънпорт. Единствено синът й, Бейрън, бе решил да остане в Шарлот. Дъщерята на Глория — Ланет — се бе преместила с цялото си семейство: съпруга си Грег и децата си Корлис и Брок. Те вече не бяха деца — Брок бе на трийсет, а Корлис — на възрастта на Роана. Лусинда бе позволила къщата да се напълни, може би в напразно усилие да замести празнотата, която бяха оставили след себе си Джеси и Уеб. Ако все пак Роана успееше да убеди Уеб да се върне — едно много важно ако, — питаше се какво ли щеше да направи Уеб с всичко това. Разбира се, всички тук бяха негови братовчеди, но някак смяташе, че няма да му хареса начинът, по който са се възползвали от скръбта на Лусинда.
— Знаеш, че промених завещанието си, след като Уеб си отиде — продължи след малко Лусинда, отпивайки отново от чая. Погледна през прозореца към изобилието от любими рози с цвят на праскова и изпъна рамене, сякаш за да се стегне. — Направих те основна наследница. Дейвънпорт и повечето пари щеше да наследиш ти. Струва ми се честно да ти кажа, че ако успееш да убедиш Уеб да се върне, ще променя завещанието в негова полза.
Роана кимна. Това нямаше да повлияе на усилията й, нищо не би могло. Щеше да направи всичко възможно да убеди Уеб да се върне, но нямаше да си позволи да изпита чувство на загуба, когато Лусинда промени завещанието си. Признаваше, че независимо от старанието си, просто нямаше усета на Лусинда и Уеб към бизнеса. Не можеше да взема рисковани решения и да събере смелост и ентусиазъм да се хвърли в големия бизнес. Дейвънпорт, както и безбройните капиталовложения и предприятия, щяха да просперират в негови ръце.
— Това бе сделката, която сключих с него, когато бе на четиринайсет — продължи Лусинда с дрезгав глас, а раменете й останаха твърдо изпънати. — Ако работеше упорито, учеше и се подготвяше да се грижи за Дейвънпорт, целият щеше да бъде негов.