— Е, Були Уотс със сигурност го смяташе за виновен!
При тези думи Лусинда махна с ръка.
— Няма значение. Смятам Уеб за невинен. Срещу него нямаше никакви доказателства, така че по закон е невинен и аз искам той да се върне.
— Лусинда, не се дръж като стара глупачка!
Очите на Лусинда проблеснаха свирепо в противоречие е възрастта й.
— Мисля, че мога най-отговорно да заявя — проточи тя, — че никой никога не ме е смятал за глупачка — стара или не. — И е доживял да го твърди, бе неизказаното продължение на думите й. Независимо дали бе на осемдесет и три или не, дали умираше или не, Лусинда все още съзнаваше цялата власт, с която разполага като пълновластна господарка на богатството на Дейвънпорт, и не се срамуваше да накара и другите да го проумеят.
Глория отстъпи и се обърна към Роана като към по-лесна мишена.
— Не може наистина да възнамеряваш да го направиш. Кажи й, че с истинска лудост.
— Съгласна съм с нея.
При това тихо изречено съгласие очите на Глория заблестяха гневно.
— Разбира се, че ще си съгласна — отсече тя. — Да не мислиш, че съм забравила, че се търкаляше в леглото с него, когато…
— Престани! — избухна Лусинда и се надигна от стола, сякаш щеше да се нахвърли върху сестра си. — Були обясни какво в действителност се е случило между тях и няма да позволя от мухата да се прави слон. Нито ще ги позволя да тормозиш Роана. Тя ще направи само това, за което съм я помолила.
— Но как си могла дори за миг да помислиш за връщането му? — простена Глория, отказвайки се от агресивния си тон, и Лусинда се отпусна отново в креслото.
— Ние просто се нуждаем от него. И сега двете с Роана едва се справяме, а когато умра, тя ще се окаже затрупана от работа.
— О, глупости, Лусинда, ти ще ни надживееш…
— Не — прекъсна бързо Лусинда изявлението, което бе чувала вече толкова пъти. — Няма да ви надживея всичките. И не го искам, дори да можех. Имаме нужда от Уеб. Роана ще отиде и ще го доведе у дома. Край!
Привечер на следващия ден Роана седеше в ъгъла на някаква малка, опушена кръчма и наблюдаваше мълчаливо мъж, разположил се върху един от високите столове до бара. Наблюдаваше го толкова дълго и напрегнато, че очите я боляха от усилието да се взира през замъгления и задимен въздух. През по-голямата част от времето дори да бе казал нещо, едва ли би го чула, тъй като звукът на музиката от стария автоматичен грамофон в ъгъла, тракането на билярдните топки, жуженето от разговорите и псувните на многобройните посетители удавяха всички гласове. Въпреки това от време на време, когато мъжът отправяше две-три думи към своя съсед по стол или към бармана, успяваше да разпознае определена интонация или провлачен говор, без съмнение — неговия.
От десет години не го бе виждала, от десет години сърцето й бе мъртво. Беше съзнавала и приемала мисълта, че все още го обича, че все още е уязвима, но някак си десетте мрачни и самотни години бяха притъпили спомена от това колко остро е чувствала присъствието му през целия си живот. За да си припомни, бе достатъчно да го погледне само веднъж. Притокът на чувства бе толкова силен, че направо й причиняваше болка, сякаш всяка клетка от тялото й се бе събудила отново за живот. Много не се бе променило. Все още реагираше по същия начин, сърцето й туптеше забързано, а вълнението пееше, карайки всяко нервно окончание да трепти в съзвучие! Кожата й гореше и трептеше, вътрешностите й туптяха и се свиваха от болка. Нуждата да го докосне, да се притисне към него достатъчно близо, за да може да вдиша неповторимия му незабравим мъжки аромат, бе толкова силна, че почти я парализира.
Но въпреки копнежа си, не можа да събере кураж, за да отиде при него и да привлече вниманието му към себе си. Независимо от увереността на Лусинда, че само тя може да го убеди да се върне вкъщи, Роана не очакваше да види в зелените му очи нищо друго, освен неприязън и антипатия. Очакването да й бъде причинена болка я задържаше на мястото й. Беше живяла с болката от загубата му всеки ден през последните десет години, но тази болка бе позната и по някакъв начин се бе научила да живее с нея. А не бе сигурна, че би могла да понесе още. Един нов удар щеше да я съсипе, и то така, че едва ли би се възстановила след него.
Не бе единствената жена в бара, но мъжките погледи бяха достатъчно настойчиви, за да я накарат да се чувства неудобно. Уеб не бе като останалите. Нехаеше за присъствието й. Това, че все още не й досаждаха, се дължеше единствено на факта, че се бе постарала да не привлича излишно вниманието на мъжете. Облякла се бе скромно и консервативно, с тъмнозелени панталони и кремава спортна риза, което едва ли беше екипът на жена, излязла извън града, за да търси приключения. Не поглеждаше никого в очите, нито хвърляше заинтригувани погледи наоколо. С годините бе развила умение да се държи възможно най-ненатрапчиво, така че да не бие на очи, което сега й послужи добре. Но рано или късно някой каубой щеше да събере достатъчно кураж, за да пренебрегне излъчваните от нея сигнали „Не ме закачайте“, и щеше да си опита късмета.