— По дяволите, не съм в настроение да си играем на въпроси и отговори! — отряза той. — Или говори, или слизай от колата.
Пръстите на Роана се впиха в реверите на якето.
— Лусинда нае чистен детектив, който те откри. А после ме изпрати тук. — Чувстваше враждебността, която се излъчваше на вълни от него и сякаш изгаряше кожата й. Съзнавала бе колко трудно ще бъде да го убеди да се върне, но досега не бе разбрала колко много я мрази в действителност. Стомахът й се преобърна, а гърдите й зейнаха празни, сякаш сърцето й вече го нямаше.
— Значи не си дошла по своя воля? — попита той рязко.
— Не.
Съвсем неочаквано той се пресегна и хвана брадичката й, забивайки пръсти в меката й кожа, за да обърне главата й към себе си. В гласа му прозвуча лека заплаха:
— Гледай ме в очите, когато говориш с мен.
Тя го послуша, без да се съпротивлява, като жадно проследи всяка черта от скъпото му лице и я запечата в паметта си. Това можеше да се окаже последната им среща, а когато я изгонеше, още една частица от нея щеше да умре.
— Какво иска Лусинда? — попита той, като продължаваше да я държи за брадичката. Голямата длан обхващаше половината й лице. — Ако просто е почувствала липсата на усмихнатото ми лице, нямаше да чака цели десет години, за да ме потърси. Така че какво иска от мен?
Горчивината му бе по-дълбока, отколкото бе очаквала, а гневът му — все тъй силен, както в деня, когато бе напуснал дома им. Би трябвало да го знае, както и Лусинда. Всички познаваха буйния му нрав и точно затова, още четиринайсетгодишен, Лусинда го бе избрала за наследник и управител на Дейвънпорт. Предателството им към нето бе като да дърпат разярен тигър за опашката, така че сега трябваше да се изправят лице в лице с острите му зъби и нокти.
— Тя иска да се върнеш у дома и да поемеш отново управлението.
— Как ли пък не! Добрите хора от областта Колбърт няма да се цапат, като въртят бизнес с човек, обвинен в убийство.
— Ще го направят. Ако притежаваш Дейвънпорт и всички останали предприятия, ще трябва да участват — или ще загубят собствените си доходи.
Дрезгав смях изпълни кабината.
— Мили боже, трябва наистина да ме иска обратно, щом е решила да ме купи! Знам, че е променила завещанието си, и то очевидно в твоя полза. Какво не върви? Да не е взела някои неразумни решения и сега да иска да измъкна семейството от батака?
Пръстите й се свиха от болезнено желание да протегне ръка и да изглади гневните бръчки по челото му, но се сдържа, а усилието да се овладее пролича в гласа й.
— Иска да се върнеш у дома, защото те обича и съжалява за случилото се. Нуждае се от теб вкъщи, защото умира. Болна е от рак.
Уеб я гледаше гневно в тъмнината, а после рязко се пусна и се обърна настрана. После възкликна:
— По дяволите! — И стовари вбесено юмрук върху волана. — Винаги е успявала да манипулира хората. Господ ми е свидетел, че самата Джеси ми дойде на главата поради същата причина.
— Значи ще се върнеш? — попита колебливо Роана, сякаш не можеше да повярва на чутото.
Вместо да й отговори, Уеб се обърна към нея и отново обхвана лицето й с длан. После се наведе към нея толкова близо, че виждаше блясъка на зениците му и усещаше миризмата на алкохол. Изведнъж слисано осъзна, че той не е съвсем трезвен. Би трябвало да е разбрала, след като го бе наблюдавала как пие, но изобщо не се беше замисляла…
— А ти? — попита настойчиво той, тихо и напрегнато. — Разбрах само какво желае Лусинда. А ти какво желаеш? Искаш ли да се върна вкъщи, Роана, ти, която изведнъж се оказа доста пораснала? Как те принуди да й свършиш мръсната работа, след като прекрасно знаеш, че ще загубиш много пари и собственост, ако успееш да изпълниш задачата? — Замлъкна за миг. — Доколкото разбрах, точно това имаше предвид, нали? Ако се върна, тя ще промени завещанието си и ще остави всичко на мен?
— Да — потвърди шепнешком Роана.
— Тогава си глупачка — отвърна й подигравателно той и я пусна. — Е, защо не изприпкаш обратно като добро кученце, в каквото те е превърнала, и не й кажеш, че си се постарала, но не си успяла, тъй като не се интересувам от предложението й.
Роана посрещна болката от този нов удар и я зарови дълбоко в себе си, под защитната обвивка, където нямаше да проличи колко я е заболяло. Изражението, с което се извърна към него, бе гладко и безизразно като на кукла:
— И аз самата искам да се върнеш у дома. Моля те. — Чувстваше напрегнатия му поглед върху себе си, сякаш бе лазерен лъч, намерил целта си.
— Е, и защо би искала такова нещо? — попита тихо той — Освен ако наистина не си глупачка. А дали си такава, Роана?
Отвори уста да му отговори, но той притисна мазолестия си пръст към устните й.