— Преди десет години ти започна всичко, като ми предложи дребното си мършаво телце. По онова време смятах, че си прекалено невинна, за да съзнаваш какво правиш, но оттогава доста съм мислил по въпроса и смятам, че съзнаваше точно как реагирах в онзи миг, нали?
Пръстът все още стоеше притиснат към устните й, проследявайки чувствителните им контури. Точно от това се бе бояла най-много. Да се и изправи пред горчивите му обвинения. Затвори очи и кимна.
— Знаеше ли, че точно тогава Джеси идва към кухнята?
— Не! — Решителното й отричане раздвижи устните под пръстите му, които трепнаха от докосването му.
— Значи ме целуна, защото ме желаеше?
Какво значение има гордостта? — помисли тя. През целия си живот го бе обичала по различни начини. Отначало го бе обичала с безмълвното детско обожание, после с буйната младежка обич и накрая — с неугасимата страст на жена. Вероятно последната промяна се бе случила, когато бе видяла Джеси да го мами с друг мъж и бе осъзнала, че не може да му каже, тъй като ще го нарани. Ако в онзи миг се бе оказала по-малка и по-наивна, сигурно щеше да засияе при мисълта да навлече неприятности на Джеси и щеше веднага да разкрие всичко. Но по онова време бе поставила доброто на Уеб над собствените си импулсивни желания и точно тогава се бе поддала на друг един импулс и го бе целунала, така че в края на краищата му се бе наложило да плати цената скъпо и прескъпо.
Пръстите му се притиснаха по-силно към устните й.
— Желаеше ли ме? — настоя той. — Наистина ли ме желаеше?
— Да — въздъхна тя, изоставяйки всякаква гордост и чувство за собствено достойнство. — Винаги съм те желаела.
— А сега? — Гласът му бе упорит, неумолим и я тласкаше към нещо, чийто край не можеше да предвиди. — Сега желаеш ли ме?
Какво искаше от нея? Може би просто пълното й унижение. Ако я обвиняваше за всичко, случило се някога, може би това бе цената, която желаеше тя да плати.
Кимна в знак на съгласие.
— Колко ме желаеш? — Ръката му изведнъж се плъзна под якето и погали гърдата й. — Само колкото да ме подразниш, да ме съблазниш? Или достатъчно, за да ми дадеш това, което ми предложи преди десет години?
Роана ужасено ахна от изненада. Погледна го безпомощно, а тъмните й очи бяха толкова широко отворени, че изпълниха бледото й лице.
— Знаеш ли какво? — промърмори той. Голямата му длан продължаваше да изгаря гърдата й, като от време на време леко я притискаше, сякаш да провери твърдостта й. — Платих за това преди десет години, но така и не го получих. Ще се върна и ще се погрижа за бизнеса вместо Лусинда, но само ако ми дадеш това, което тогава всички сметнаха, че съм взел.
Стъписана, Роана изведнъж проумя какво има предвид, осъзна, че изминалите години го бяха ожесточили още повече, отколкото бе подозирала. Предишният Уеб никога не би направил подобно нещо — или може би дълбоко у себе си винаги бе носил тази безпощадност, но не беше му се налагало да я използва. Сега стоманата бе лъснала почти на самата повърхност.
Значи това бе неговото отмъщение за романтичния й младежки порив, който му бе струвал толкова много. Ако се върнеше обратно у дома, щеше да получи Дейвънпорт като възнаграждение, но той искаше и Роана лично да си плати, а цената бе нейното тяло.
Погледна го в очите, погледна мъжа, когото обичаше, откакто се помнеше.
— Добре — прошепна тихо.
Девета глава
Стаята в мотела бе малка, мръсна и толкова студена, че Роана потрепери. Беше сигурна, че в Ногалес има и по-хубави мотели, така че защо я бе довел точно в този? Защото бе най-близо или за да й покаже колко малко означава за него?
Щеше да й е необходима доста голяма доза самочувствие, за да сметне, че изобщо означава нещо за него, а самочувствието не бе сред силните й страни. Почувства се дребна и сякаш смалена, а към товара, който отдавна носеше, се добави ново чувство на вина: той смяташе, че я наказва и по някакъв начин наистина го правеше, но е някаква част, скрита дълбоко в душата й, изведнъж изпита главозамайващ възторг, че съвсем скоро ще се озове в прегръдките му.
Тази страна от нея бе съвсем непозната или поне дълбоко погребана. Усещаше срама, който той искаше тя да почувства, както и унижението. Не знаеше дали ще има смелостта да го преживее и отчаяна си спомни за Лусинда — болна и смалена от възрастта, нуждаеща се от прошката на Уеб, за да напусне този свят спокойно. Можеше ли да направи това, да легне и да му позволи безстрастно да използва тялото й дори и заради Лусинда?
Но не беше само заради Лусинда. Уеб се нуждаеше от отмъщение точно толкова, колкото Лусинда — от опрощение. Ако това щеше да го удовлетвори, да му даде възможност да се върне в Дейвънпорт, то тогава Роана щеше да го направи с желание. А дълбоко у нея онази скрита част беше предварително зашеметена от егоистично удоволствие. Независимо от причините за действията му, за един кратък миг Уеб щеше да бъде неин, а преживяването щеше да бъде прегърнато и скътано в сърцето й, за да бъде вкусвано през пустите години, лежащи напред.