Но сега, след като и двете й деца бяха мъртви, леля Лусинда трябваше да опази семейната собственост. Не ставаше въпрос само за Дейвънпорт — диаманта в короната, а и за ценни книжа и акции, недвижимо имущество, фабрики, права върху полезни изкопаеми и добив на дървен материал, банки, дори ресторанти. Цялата собственост на Дейвънпорт се нуждаеше от доста пъргав ум, който да е наясно с нея, както и от определена безмилостност, за да я управлява кадърно.
Уеб беше ни четиринайсет, но сутринта, след дългия среднощен разговор с леля Лусинда, тя бе поканила адвоката в кабинета, бе затворила вратата и бе определила Уеб за следващ наследник. Той беше Талант, а не Дейвънпорт, но бе внукът на обожавания от нея брат, а и тя самата бе Талант, така че пречката не бе кой знае колко голяма. Може би, тъй като Джеси бе започнала живота си с толкова явна всеобща неприязън, леля Лусинда винаги бе заявявала открито своето предпочитание към Джеси за сметка на Роана, но любовта на леля Лусинда не беше сляпа. Колкото и да й се искаше да не е така, тя съзнаваше, че Джеси е прекалено непостоянна, за да поеме юздите на едно толкова голямо предприятие. Ако й се удадеше възможност, най-много за пет години Джеси щеше да докара семейството до банкрут.
Роана, единствената друга пряка наследница, изобщо не влизаше в сметката. Първо, беше само на седем, и второ — бе напълно неуправляема. Не че детето бе непослушно, а просто сякаш имаше особената дарба да предизвиква неприятности. Ако някъде наоколо в рамките на петстотин метра имаше локва с кал, то Роана непременно щеше да намери начин да влезе в нея — но само ако бе облечена в най-хубавата си рокля. Ако носеше скъпи нови обувки, съвсем случайно щеше да стъпи в купчина конски тор. Непрекъснато преобръщаше, изпускаше или разливаше всичко, което попаднете в ръцете й или се намираше в близост. Единственият й неоспорим талант беше влечението й към конете. Това беше голям плюс в очите на леля Лусинда, тъй като самата тя обичаше животните, но за жалост влечението не даваше основание Роана да бъде по-приемлива за ролята на главна наследница.
Дейвънпорт щеше да бъде негов, Дейвънпорт и всичките многобройни имоти. Уеб погледна към огромната бяла сграда, разположена като корона в средата на буйното зелено кадифе на ливадата. Широки веранди заобикаляха цялата къща и по двата етажа, а парапетите бяха украсени с фини орнаменти. Шест огромни бели колони обхващаха предния портал, там, където верандата се разширяваше към входа. Къщата внушаваше усещане за благосклонност и удобство, придавано от хладните сенки на верандите и въздушния простор, загатнат от безкрайната шир на прозорците. Всяка спалня на горния етаж имаше двойни френски прозорци, а над централния вход величествено се извиваше огромен прозорец в римски стил.
Дейвънпорт бе на повече от сто и двайсет години, построен през десетилетието преди Гражданската война. Ето защо от лявата страна имаше пристроено стълбище, което да осигурява дискретното завръщане на гуляещите млади мъже през онова време, когато ергените в рода са спали в отделно крило. Различни преустройства през изминалите години бяха премахнали отделните крила, но външния вход към втория етаж бе останал. Напоследък самият Уеб бе използвал няколко пъти външното стълбище.
И всичко това щеше да бъде негово.
Изобщо не се чувстваше виновен, че е избран за наследник. Въпреки, че беше само на четиринайсет, Уеб съзнаваше невероятната амбиция, която движеше живота. Наистина искаше напрежението, властта над всичко, което влечеше след себе си Дейвънпорт. Щеше да бъде като да яздиш на живо най-дивия жребец, да го овладееш със силата на собствената си воля.
Не че Джеси и Роана бяха обезнаследени, съвсем не. Когато станеха пълнолетни, и двете щяха да бъдат добре осигурени млади жени. Но по-голямата част от капитала и властта, както и отговорността, щяха да бъдат негови. Вместо да се чувства уплашен от годините тежък труд, които му предстояха, Уеб усещаше прилив на безумна радост пред тази перспектива. Не само щеше да притежава Дейвънпорт, но щеше да получи и Джеси като допълнителен подарък към сделката. Леля Лусинда му бе подсказала нещо, но едва преди малко разбра напълно какво бе имала предвид.
Искаше той да се ожени за Джеси.
Тържествуващ, едва не се разсмя на глас. О, той познаваше своята Джеси, както я познаваше и лели Лусинда. Когато станеше известно, че Уеб ще наследи Дейвънпорт, Джеси веднага щеше да реши, че само тя и никоя друга ще се омъжи за него. Това не го притесняваше, знаеше как да се справи с нея и нямаше никакви илюзии по отношение на характера й. По-голяма част от неприятните й черти се дължаха на товара, който носеше от дете — положението й на незаконородена. Тя искрено завиждаше на Роана за съвсем законното й раждане и поради този факт я ненавиждаше. Но това щеше да се промени, когато се оженят. Той щеше да се погрижи, тъй като сега вече знаеше как да се справя с Джеси.