Докато стоеше до прозореца и наблюдаваше тримата млади, седнали на люлката, Лусинда Дейвънпорт престана да обръща внимание на продължаващия зад гърба й разговор. И тримата й принадлежаха, нейната кръв течеше във вените и на тримата. Те бяха бъдещето, надеждата ма Дейвънпорт, всичко, което й бе останало.
В началото, след като й съобщиха за автомобилната катастрофа, в продължение на няколко черни часа товарът на скръбта я бе притиснал толкова тежко, че се почувства смазана, неспособна да помръдне, да се загрижи за каквото и да било. И все още се чувстваше така, сякаш най-добрата част от нея е била откъсната, а от раните неспирно продължава да блика кръв. Имената ехтяха в майчиното й сърце. Дейвид. Джанет. Навестяваха я спомени за тях като бебета — кърмачета, като непослушни, току-що проходили дребосъци, като лудуващи деца, като тромави пубертети и чудесни зрели хора. Тя беше на шейсет и три и бе загубила много обични хора, но последният удар бе почти непосилен. Една майка никога не трябва да надживява децата си.
Но в най-мрачния час Уеб се бе оказал до нея, беше й предложил мълчаливото си съчувствие. Беше само на четиринайсет, но от детското му тяло вече се оформяше бъдещият мъж. Напомняше й много за брат й, първия Уеб. И той притежаваше същата упорита и почти безмилостна сила, както и вътрешна увереност, която му придаваше зрелост, нетипична за годините му. Не се беше уплашил от скръбта й, а я бе споделил с нея, давайки й да разбере, че въпреки огромната й загуба, тя все пак не е сама. И точно в този мрачен час я бе озарило прозрение и бе проумяла какво трябва да направи. Когато за първи път поде с него разговор за обучение и подготовка за поемането на предприятията на Дейвънпорт, за притежанието на самия Дейвънпорт, той не бе се изплашил. Вместо това, зелените му очи бяха блеснали при тази перспектива, при самото предизвикателство зад тази идея.
Беше направила добър избор. Някой от останалите й роднини щяха да бъдат недоволни, Глория и семейството й щяха да побеснеят, че е бил избран точно Уеб, а не някой от Еймисови, тъй като в края на краищата всички те бяха в еднакво близки роднински връзки с Лусинда. Джеси също щеше да има основателна причина да се сърди, тъй като тя бе Дейвънпорт и пряка роднина, но въпреки огромната си любов към момичето, Лусинда съзнаваше, че Дейвънпорт няма да бъде в добри ръце, ако премине в нейните. Уеб бе най-добрият избор, а той щеше да се погрижи за Джеси.
Наблюдаваше живата картина на люлката мълчаливо и с ясното съзнание, че Уеб бе спечелил тази битка. Момчето вече притежаваше типичната мъжка интуиция, при това на властен мъж. Джеси се сърдеше, но той не й обръщаше внимание. Продължаваше да утешава Роана, която, както обикновено, бе успяла да причини някаква неприятност.
Роана. Лусинда въздъхна. Не се чувстваше подготвена да приеме грижата за едно седемгодишно момиченце, но детето бе дъщеря на Дейвид и просто не можеше да позволи тя да отиде да живее някъде другаде. Опитала бе да не дели децата, но просто не обичаше Роана толкова много, колкото Джеси или Уеб, който дори не й беше внук.
Въпреки всеотдайната подкрепа за Джанет, забременяла без наличието на съпруг, Лусинда бе очаквала в най-добрия случай поне да търпи бебето, когато то се появи. Всъщност направо се опасяваше, че ще изпитва искрена неприязън към него поради срама, който им е донесло. Но вместо това, бе погледнала миниатюрното като розова пъпка личице на внучката си и в същия миг се бе влюбила в нея. О, Джеси бе своеволно и буйно дете с много недостатъци, но любовта на Лусинда никога не се разколеба. Джеси се нуждаеше от любов, от толкова много любов, че попиваше и най-малката искрица привързаност и одобрение, които срещнеше в живота си. В това отношение никога не е била лишавана — от самото си раждане бе милвана, целувана и обичана, но по някакъв начин любовта никога не й бе достатъчна. Децата имаха шесто чувство, когато нещо в живота им не е нормално, а Джеси бе много умна. Още когато стана на две години, започна да пита защо тя няма татко.
А съществуваше и Роана. Лусинда въздъхна отново. Да се обича Роана беше точно толкова трудно, колкото бе естествено да се обича Джеси. Двете братовчедки бяха пълна противоположност. Роана никога не се задържаше достатъчно дълго на едно място, за да може човек да я гушне. Ако я вдигнеше и я прегърнеше, тя веднага започваше да се върти, за да я пусне. А и не бе красива като Джеси. Странната смесица от черти някак не пасваше на малкото й лице. Носът й бе прекалено дълъг, устата — прекалени широка, очите — малки и скосени. Косата й, с този толкова не типичен за Дейвънпорт червеникав нюанс, беше винаги разрошена. Без значение с какво бе облечена, след пет минути дрехите й бяха изцапани и вероятно скъсани. Тя приличаше на рода на майка си, разбира се, но сред Дейвънпорт беше като плевел в добре подредена градина. Лусинда я бе наблюдавала старателно, но наистина не бе могла да открие в това дете нищо от Дейвид, а ако съществуваше, сега всяка една прилика щеше да й бъде още по-скъпа.