Когато напусна Алабама, не си бе позволил да изпита носталгия. Съсредоточил се бе единствено върху бъдещето и това, което можеше да построи с двете си ръце в своя нов дом. Но сега, когато се върна, сякаш душата му възкръсна. Щеше да се погрижи за роднините си, независимо колко лоши и неблагодарни бяха някои от тях. Не му харесваше идеята толкова много Талантови да живеят на гърба на Дейвънпортови и да не правят нищо, за да изкарват собствената си прехрана. Лусинда бе връзката между рода Дейвънпорт и рода Талант, а когато умреше… Погледна към стройната фигура, яздеща пред него. Семейството не бе многочленно, а ненавременната смърт на някои от членовете бе намалила цифрата допълнително. Роана бе единствената оцеляла Дейвънпорт, последната в редицата.
Независимо от усилията, щеше да запази наследството на Дейвънпорт непокътнато за нея.
Яздиха с часове, пропускайки дори обеда. Не би искал тя да пропуска храненето, но Роана изглеждаше толкова отпусната, с приятно зачервени страни, че той реши, че замяната си заслужава. Ако тя желаеше, щеше да направи всичко възможно да й осигури време за езда всеки ден, а и не би било лошо да приложи същото решение спрямо себе си.
Роана не бъбреше ентусиазирано, както би направила някога, говорейки непрекъснато и разсмивайки го с дяволитите си и непосредствени впечатления. Онази Роана вече никога нямаше, да се върне, помисли си Уеб с болка в сърцето. Не беше само травмата, която я бе превърнала в сдържана и овладяна жена, тя беше пораснала. Така или иначе щеше да се промени, макар и едва ли до такава степен, времето и отговорностите променяха хората по свой начин. Липсваше му палавото дяволче, но жената му харесваше по начин, по който никой друг не беше го привличал. Тази силно експлозивна смес от страст и желание за покровителство над нея го влудяваше, а двете чувства се бореха за надмощие в него.
Стоял бе на балкона предната нощ и я бе наблюдавал през прозорците, докато четеше. Обгърната бе от мек облак светлина, свита в огромното кресло, а крехкото й тяло се бе отпуснало удобно. Светлината изтръгваше червеникави отблясъци от кестенявата й коса, греещи с пищен и наситен цвят. Скромна бяла нощница покриваше тялото й от врата до глезените, но през тънката материя се виждаше сянката на зърната й, както и тъмният триъгълник в основата на бедрата й и Уеб разбра, че под нощницата й няма никакво бельо.
Съзнаваше, че ако влезе в стаята и коленичи пред нея, тя няма да протестира. Щеше да плъзне ръце под нощницата, да обхване хълбоците й и да я придърпа към себе си. Беше се възбудил до крайна степен само при представата за усещането, което щеше да изпита.
А после Роана бе вдигнала поглед, сякаш усещаше страстните му мисли. Лешниковокафявите й очи, тайнствени и тъмни вирове, се бяха вгледали в него през стъклото. Под бледия плат на нощницата зърната й бяха настръхнали като малки връхчета.
Тялото й бе реагирало по този начин. Само един поглед. Един спомен. Тогава можеше да я има. Можеше да я има и сега, помисли той, докато я наблюдаваше.
Дали бе бременна?
Прекалено скоро бе, за да й личи, но така или иначе му се искаше да я съблече, да обходи тялото й с длани, за да огледа всеки сантиметър от нея на ярката слънчева светлина и да я запомни така, че в бъдеще да може да забележи и най-малката промяна.
Щеше да полудее.
Роана дръпна юздите. Разходката я бе ободрила и развеселила, но мускулите й напомняха, че е минало доста време, откакто не е яздила толкова продължително.
— Трябва да походя малко — рече тя и слезе от седлото. — Схванах се. Ти можеш да продължиш, ако искаш.
Почти се надяваше той да го направи, такова напрежение бе да бъде сама с него, да яздят в такъв перфектен синхрон, както бяха правили преди. Отпусната, отслабила постоянната си защита, на няколко пъти тя едва не се обърна към него със закачлива забележка. Всеки път се бе овладявала, но близостта му бе изнервяща. Такова облекчение щеше да бъде да остане сама.
Но той също слезе от коня и тръгна с нея. Роана се взря в лицето му и бързо отклони поглед. Уеб беше стиснал зъби и гледаше втренчено напред, сякаш не можеше дори да я погледне.
Поразена, тя се запита в какво е сбъркала. Вървяха и мълчаха, а конете потропваха след тях. Изведнъж проумя, че не бе сбъркала в нищо. Почти не бяха говорили. Нямаше представа какво го безпокои, но отказа автоматично да поеме вината върху себе си, както бе правила преди.
Уеб сложи длан на рамото й и я спря.
Конете зад тях също спряха. Роана го погледна въпросително и замря. Очите му блестяха — наситенозелени, блестящи и горещи, но не от гняв. Стоеше много близо до нея, толкова близо, че чувстваше топлината на потното му тяло, а широките му гърди се повдигаха от задъханото му дишане.