Роана не се върна вкъщи. Искаше само да се скрие някъде, за да не й се наложи да погледне отново Уеб в очите. Вътрешно гореше от срам и болката бе толкова нова и силна, че не искаше да вижда никого.
Съзнаваше, че не може да го избягва вечно. Беше свързана с Дейвънпорт, поне докато Лусинда е жива. Някак си утре щеше да намери сили да го види и да се престори, че нищо не се беше случило, че не се бе хвърлила буквално в ръцете му за втори път. Утре щеше да възстанови защитната си обвивка, може би някои пукнатини щяха да показват поправката й, но стените щяха да издържат. Щеше да се извини, преструвайки се, че за нея това няма значение. Щеше да го понесе.
Остана навън целия следобед, отбивайки се под сенките до едно поточе, за да напои коня и го пусна да попасе от свежата трева наоколо. Седеше под дърветата и се опитваше да не мисли за нищо, оставяйки времето просто да тече — също като през нощта, когато бе сама и часовете на безсъние се точеха безкрайно. С всичко можеше да се справи, едно по едно, ако не си позволяваше да изпитва каквито и да било чувство.
Но когато пурпурните сенки на здрача започнаха да поглъщат светлината наоколо, разбра, че не може повече да отлага. С нежелание се метна на коня и тръгна към Дейвънпорт. Лоуъл притеснено я посрещна.
— Добре ли си? — попита той. Уеб се бе върнал в ужасно настроение, но Лоуъл не попита какво се е случило, това си бе нейна работа и ако желаеше, щеше да сподели. Но той искаше да разбере дали е добре физически и Роана успя да кимне.
— Добре съм — отвърна тя, без гласът й да потрепери, въпреки че бе малко предрезгавял. Странно, не бе плакала, а напрежението й личеше.
— Ти се качи вкъщи — промълви Лоуъл, смръщил загрижено вежди, — а за коня ще се погрижа сам.
— Е, два пъти за един ден! Явно защитната й обвивка не бе в толкова добро състояние, колкото й се бе искало. Достатъчно изморена и изтощена бе, затова просто отвърна: „Благодаря“ — и се затътри към къщата.
Помисли дали да не се промъкне отново през външните стълби, но й се струваше, че това изискваше премного усилия. Прекалено често в живота си се бе промъквала по тези стълби, вместо да се изправя лице в лице с проблемите. Така че се изкачи по стъпалата, отвори входната врата и тръгна нагоре по парадното стълбище. Бе стигнала почти до средата, когато чу звука от тежки ботуши и гласа на Уеб откъм фоайето:
— Роана, трябва да поговорим.
Усилието й струваше последните капки сила, но тя се извърна с лице към него. Поне и той изглеждаше напрегнат колкото нея. Стоеше в основата на стълбището, сложил ръка на перилото, а единият крак — на първото стъпало, сякаш бе готов да я последва, ако не се подчини. Очите му бяха мрачни, а устните — свити в сериозна гримаса.
— Утре — промълви тихо Роана и се извърна… и той я остави да си тръгне. На всяка крачка очакваше да чуе стъпките му след себе си, но стигна догоре, а после и до стаята си, без никой да я последва.
Взе душ, преоблече се и слезе за вечеря. Вътрешният й глас я съветваше да се скрие в стаята си, точно както преди й бе подсказвал да се възползва от задните стълби, но времето за това вече бе минало. Никакво криене повече, каза си. Щеше да посрещне смело това, с което трябваше да се сблъска, щеше да се справи с всичко, което й се поднесеше, и скоро щеше да бъде свободна.
Уеб я наблюдаваше мрачно по време на вечерята, но после не се опита да я въвлече в личен разговор. Тя бе изморена и по-изтощена от преди и въпреки че се съмняваше след случилото се днес да може дори да задреме през нощта, все пак й се искаше да полегне, трябваше да полегне. Каза лека нощ на всички и се върна в стаята си. Веднага щом се изтегна в удобното си легло, почувства да я обхваща странна замаяна сънливост. Дали от ездата, от натрупаното безсъние, от стреса или от комбинацията на всичко това, но скоро заспа дълбоко.
Не усети кога Уеб влезе тихо в стаята й през балконската врата и я провери, вслушвайки се внимателно в дълбокото й, равномерно дишане, за да се увери, че спи. Погледа я известно време, а после напусна стаята така тихо, както бе влязъл. Тази нощ Роана нямаше да стои будна и да наблюдава пъплещите стрелки на часовника.
Не си спомняше да сънува. Всъщност никога не сънуваше.
В най-тъмния час на нощта стана от леглото. Очите й бяха отворени, но странно невиждащи. Без да бързай, но и без да се колебае, стигна до вратата и я отвори. Босите й крака стъпваха сигурно и тихо по, килима, докато вървеше по коридора като призрак в бялата си нощница.
Не усещаше нищо до мига, когато внезапна болка прониза главата й. Чу някакъв отдалечен вик, а после настъпи пълна тъмнина.