Седемнадесета глава
Уеб скочи от леглото с ужасната мисъл, че бе чул вика на Роана, но звукът не бе дошъл откъм нейната стая. Грабна панталоните си и ги намъкна, закопчавайки ги, докато тичаше навън. Писъкът сякаш бе дошъл откъм стълбите. Боже, дали не бе паднала…
Цялото семейство също се бе събудило. Чуваше бъбренето на гласове, видя лампите да светват, вратите да се отварят. Глория подаде глава навън точно когато притича покрай нейната стая.
— Какво става? — раздразнено попита тя.
Не си направи труда да й отговори, съсредоточил се върху задачата да се добере до стълбите. Тогава я видя — дребна фигурка, сгърчена като счупена кукла в предния коридор, по който се стигаше до стълбите. Включи лампата, светлината от полилея почти го заслепи, а сърцето му направо замря. Кръв, лепкава и тъмна кръв се стичаше по разрошената й коса, напоявайки килима под главата й. Изведнъж чу тропот долу, сякаш някой се бе спънал в нещо. Уеб вдигна поглед и забеляза Брок да стои, разтърквайки очите си, сякаш все още не можеше да проумее какво става.
— Брок — отсече той, — долу има някой.
Братовчед му премига отново, а после очите му просветнаха разбиращо. Без да продума, той хукна надолу по стълбите. Грег не се поколеба, а последва сина си веднага.
Уеб коленичи до Роана и внимателно притисна пръсти към шията й, сдържайки дъха си. Паниката го заливаше като река и постепенно го удавяше във вълните си. После изведнъж почувства пулса й под пръстите си, успокоително силен, и едва не се отпусна на пода от облекчение. Престана да обръща внимание на все по-настойчивите гласове наоколо и внимателно я обърна по гръб. Харлан не млъкваше, Глория и Ланет се бяха вкопчили една в друга и хлипаха. Корлис стоеше вцепенена пред вратата на стаята си, а, очите й бяха разтворени ужасено, докато гледаше втренчено сгърчената фигура на Роана.
Лусинда успя да си пробие път и се отпусна тежко на колене до Уеб. Цветът на лицето й бе сив, а треперещата й ръка се вкопчи в неговата.
— Роана — прошепна с пресекващ глас. — Уеб, тя…
— Не, жива е. — Искаше му се да й каже, че просто са я съборили, но нараняването й можеше да се окаже по-сериозно. Все още не бе дошла в съзнание и страхът започваше да го обхваща отново. Погледна нетърпеливо към Глория и Ланет, които взаимно допринасяха за обхваналата ги истерия, и ги отписа като безполезни. Прехвърли погледа си към Корлис.
— Корлис! Обади се на 911. Извикай „Бърза помощ“ и шерифа. — Тя просто стоеше неподвижно и го гледаше втренчено, така че той заповяда: Веднага! — Този път преглътна конвулсивно и хукна към апартамента си. Уеб чу гласа й, писклив и треперещ, докато говореше с оператора на 911.
— Какво стана? — изстена Лусинда, галейки лицето на Роана с разтреперана ръка. — Паднала ли е?
— Мисля, че е изненадала крадец — отвърна Уеб с глас, дрезгав от безсилен гняв, и тревога, както и от панически страх, който се опитваше да овладее. Искаше му се да вдигне Роана на ръце, да я притисне към гърдите си, но здравият му разум диктуваше да я остави да лежи неподвижно.
Тя продължаваше да кърви, а кръвта й попиваше в килима. Тъмното червено петно около главата й се разширяваше все повече.
— Корлис! — извика Уеб. — Донеси одеяло и чиста хавлии!
Тя се върна след миг, спъвайки се в одеялото, което влачеше след себе си, тъй като едновременно с това се опитваше да наметне халат над твърде оскъдната си копринена камизолка. Уеб взе одеялото и нежно зави Роана, после сгъна хавлията и внимателно я пъхна под главата й, слагайки я така, че да притиска кървящата рана.
— Т-тя дали ще се оправи? — попита Корлис, а зъбите й тракаха от шока.
— Надявам се — отвърна мрачно Уеб. Жестока болка стягаше гърдите му. Ами ако не се оправеше? Какво щеше да прави той?
Лусинда се отпусна назад, сякаш краката й отказваха да я държат. Захлупи лице в шепите си и избухна в плач.
Глория спря да хлипа, сякаш изведнъж някой преряза звука. Отпусна се на колене до сестра си и я прегърна.
— Тя ще се оправи, ще се възстанови — започна да мърмори успокоително, галейки бялата коса на Лусинда.
Роана помръдна и изстена, опитвайки се да вдигне ръка към главата си. Нямаше нито силата, нито координацията на движенията, за да го направи и ръката й се отпусна безсилно на килима. Сърцето на Уеб се разтуптя лудешки. Той взе ръката й в своята:
— Роана?
Като чу гласа му, Лусинда се отдръпна от Глория и трескаво допълзя по-близо. Изражението й бе едновременно ужасено и изпълнено с надежда.
Роана пое дълбоко въздух, а клепачите й трепнаха и очите й се отвориха. Погледът й бе невиждащ, объркан, но все пак идваше в съзнание, а това бе най-важното.