— Това са заповедите ти, сър — каза той кратко. — Ти командваш кораба, но си пряко подчинен на сър Годфри. Ще отплаваш на север, за Уитби, и ще действаш по негови инструкции.
Капитанът кимна и посочи към Александър.
— Виждам, че сър Годфри е пътувал по море — обяви той с ясен акцент. — Но писарят ще се разболее, преди да излезем от Темза. А тя коя е?
— Казвам се сестра Идит Моън — отвърна язвително заклинателката — и съм била на повече кораби, отколкото мога да преброя. Плавала съм в северни води и в Средиземно море. Носила съм се по вълните, когато ти още си стоял на коляното на майка си, младежо.
Капитанът се втренчи като гръмнат в нея, почеса рядката си брада и избухна в смях, който заглуши всички шумове по кораба. После се огледа и с поток мръсни ругатни заповяда на моряците да продължат с работата си. Най-накрая хвана ръката на сестра Идит и галантно я повдигна към устните си.
— Госпожо, не исках да те засегна.
— Не съм се засегнала, сър.
Сър Клемънт се сбогува и Грандисън започна да дава заповеди. Въжетата от кея бяха отвързани и прибрани, палубата беше почистена от всички препятствия. Моряци се катереха като маймуни по такелажа и разпъваха големите платна. Корабът зави и се наклони. Александър отхвръкна и се просна на палубата за забавление на моряците. Грандисън му помогна да се изправи, ухилен до ушите.
— По-добре да се махнеш оттук.
Той заведе тримата спътници в малка каюта под бака, мръсно помещение, в което имаше обикновена койка, маса и няколко стола. Вътре миришеше на катран и сол.
Александър, който не беше свикнал с полюшването на кораба, удари главата си, когато се изправи. Болката беше силна и макар капитанът да се изсмя на премеждието му, предложи на Макбейн и спътниците му по чаша учудващо добро вино, за да облекчи болката и да „подсили стомасите им“ за предстоящото пътуване.
— Сестра Идит може да остане тук — обясни Грандисън. — Но, господа, боя се, че вие ще трябва да споделите долната палуба с останалия екипаж.
И като си подсвиркваше весело под носа, капитанът ги остави да се оправят както могат.
След един час „Звездата на моретата“ беше излязъл от реката и пое на север-североизток през студеното, бурно море. Болката в главата на Александър утихна, само за да бъде заменена от засилващо се чувство за гадене.
Сър Годфри седеше и се забавляваше с нещастието на писаря, докато лицето на Макбейн не придоби зеленикав оттенък.
— Ела, Александър — каза той ободрително. — Сестро Идит, остани тук. Ако нашият писар ще повръща, по-добре да го направи на друго място.
Като ругаеше под носа си, Александър последва сър Годфри на палубата. Платната се вееха и плющяха под силния южен вятър. Грандисън дойде при тях и се облегна на фала.
— Зле ли си, писарю? Александър кимна.
— Тогава ще ти дам един съвет. Опитай се да не мислиш за движението на кораба, а се занимавай с нещо друго.
Александър направи гримаса, после бързо изтича до борда, за да повърне закуската си в бурното сиво море. След това се почувства по-добре и се облегна на перилата, като поемаше дълбоко въздух, гледаше към смаляващата се суша, слушаше плющенето на платната и скърцането на мачтите.
Грандисън долови удоволствието на лицето на писаря.
— Да, това е хубав кораб! — извика той. — Върви право и бързо като стрела.
Капитанът бръкна в жакета си и извади сгънат на руло кафяв пергамент. Разви го, разкрачил крака, за да запази равновесие при люлеенето на кораба. После посочи с мръсния си пръст грубо нарисуваната карта.
— Ще стигнем в Уитби утре вечер — каза той. — А после какво ще правим?
— Търсим четирима или петима бегълци — обясни му сър Годфри. — Ще вземат кораб от Уитби.
— И после?
— Ако още не са тръгнали, ще блокираме пристанището.
— А ако са?
— Ще ги преследваме с пълна скорост.
— И?
— Ще ги унищожим напълно.
Сър Годфри посочи огромните катапулти на палубата, скрити под платнищата.
— Когато заповядам, мастър Грандисън, трябва да ги заредите и да стреляте. Няма да взимаме пленници.
Грандисън посочи група мъже, облечени в кафяви кожени жакети, които се бяха разхождаха по левия борд, близо до бака.
— Те също ще свършат работа — каза той. — Това са стрелци от Чешър, майстори на лъка.
Сър Годфри се усмихна и каза, че това е достатъчно; после остави Александър да се окопити и слезе долу, за да поговори със сестра Идит.
„Звездата на моретата“ се оказа добър кораб, а Грандисън — опитен мореплавател. На следващия ден по здрач, те видяха скалите на Уитби и голямото абатство на хълма. По молба на сър Годфри трима офицери и двама стрелци се качиха на една лодка и влязоха в пристанището. Когато се върнаха два часа по-късно, те докладваха на капитана си, който заведе сър Годфри и Макбейн долу, в каютата на сестра Идит.