— Господи, само това не! — въздъхна сестра Идит. — Не казвай, че са я изоставили. Може би са срещнали в морето друг кораб.
— Лодката е пуста! — извика наблюдателят.
— Какво искаш да направя? — попита Грандисън.
— Изгори рибарската лодка! — отсече сестра Идит.
— Не! — промълви сър Годфри. — Не можем да го направим. Бог знае, може на борда да има невинни хора, трябва да се уверим. Капитане, искам да спуснеш лодката.
— Ще дойда с вас! — обяви Грандисън.
— Не, сър, няма. Лодката събира само шест души. Искам един от най-добрите ти стрелци и двама моряци, които да гребат дотам.
— Всички ли отивате? — попита тихичко Грандисън.
— Да — отвърна сестра Идит, преди рицарят да си отвори устата. — Тримата започнахме това, тримата трябва да останем заедно докрай.
Грандисън сви рамене, плесна с ръце и даде нарежданията си. Лодката беше спусната и въжена стълба увисна от борда на кораба. Двама моряци слязоха в лодката, след тях — сър Годфри, после сестра Идит, която носеше съд с масло, подпомагана от Александър. Последва ги жилав дребен човек с обгоряло маймунско лице и беззъба усмивка. Той напомняше на Александър за дворцов шут, въпреки че големият лък, който носеше, колчанът стрели с гъши пера и кожената превръзка, която стягаше китката му, показваха, че е стрелец. Малката лодка се понесе по вълните. Стомахът на Александър се сви. Гадеше му се, морето се издигаше от всички страни и сега „Звездата на моретата“ му се струваше като райско място.
— Бог да е с вас! — извика Грандисън, но вятърът отнесе думите му.
Сър Годфри, който седеше на носа, кимна в знак, че е чул.
— Тръгвай! — заповяда той.
Двамата моряци загребаха, мускулите на раменете и вратовете им се очертаваха, когато се привеждаха над греблата, пеейки някаква мръсна песничка, за да синхронизират ритъма си. Александър седна на кърмата и прегърна заклинателката. Беше толкова слабичка и крехка, но тялото й беше напрегнато. Стрелецът с маймунското лице ги наблюдаваше любопитно. Сигурно беше усетил страха им, защото когато стигнаха заседналата лодка, неизменната усмивка изчезна от лицето му.
Рибарската лодка, тесен, маневрен на вид плавателен съд с издаден нос и малка кърма, беше доста потънала във водата. Сър Годфри забеляза, че платното беше спретнато навито, но на палубата нямаше признак на живот, виждаха се само купища платнища. Гребците докараха лодката до борда и тя заподскача и се заблъска в рибарския съд. Александър погледна надолу и през бушуващите води видя нещо подобно на плитчина.
— Не можем да останем тук! — извика един от моряците през шума от търкането на дърво в дърво и рева на вълните. — Ще заседнем и вълните ще ни разбият.
— Не се тревожете! — отвърна му сър Годфри, чиито очи горяха от предчувствието за битка. — Оставете ме на палубата, после се отдръпнете.
— Няма да отидеш сам! — изрева Александър. — Идвам с теб!
— Аз също! — Сестра Идит се изправи и застрашително разклати лодката. — Или ще се кача на борда, или ще скоча в морето.
Сега моряците им викнаха да побързат. Сър Годфри сви рамене и се прехвърли на рибарската лодка, като се постара мечът да не спъва движенията му. Той се наведе да помогне на сестра Идит, после стрелецът с маймунското лице избута Александър и така тримата се озоваха на борда. Подгизнали и с лица, шибани от вятъра, те не можеха да си поемат дъх, когато лодката се отдръпна и ги остави да се оглеждат на палубата. Видяха струпани платнища, навити въжета, ракитови кошове за раци и кожени ведра, пълни със саламура, но нищо не им се видя подозрително.
— Нищо — изръмжа сър Годфри и извади меча си. — Да слезем долу.
Те тръгнаха напред. Лодката леко се люлееше и скърцаше, когато вълните се удряха в корпуса й. От време на време тя потреперваше, сякаш се опитваше да се освободи от пленилата я плитчина. Сър Годфри слезе по стълбата, която водеше до малка каюта. Той сбръчка нос от ужасната, остра миризма, която долови. Имаше и още нещо, което задави гърлото му. Намери опипом пътя си по хлъзгавите стъпала. Светлината беше оскъдна, но успя да види дебела лоена свещ в железен свещник на масата, завинтена за пода. Извади огнивото си и удари няколко пъти, докато успя да я запали. Александър и сестра Идит вече бяха при него.
— Господи, смили се! — изохка Александър.
Той гледаше труповете на четирима рибари с прерязани гърла, полуотворени очи и зейнали усти. Бяха захвърлени като отпадъци, проснати в гротескни пози, а кръвта им придаваше на проникналата морска вода ален оттенък.
— Отново убийство! — прошепна сестра Идит. — Чувствам го във въздуха. — Още невинни жертви.