Рицарят се прозя, хвърли бърз поглед към Монаха и тръгна към вратата.
— Сър Рицарю!
Той се обърна към Игуменката, която си играеше с брошката, на която беше гравиран надпис: „Любовта побеждава всичко“.
— Мосю — помоли го тя. — извинете ме. Какво стана с красивата дама Емили?
— О, тя се омъжи за голямата си любов.
Рицарят се усмихна и излезе в нощния въздух. Мина през двора, седна на ръба на каменната стена и се загледа в обсипаното със звезди небе.
— Татко!
Рицарят се обърна и погледна сина си.
— Да, Александър?
— Ти ли беше рицарят?
— Разбира се! — Рицарят се усмихна в мрака. — Емили беше твоята майка. Върнах се в Оксфорд и я ухажвах с цялата си сила и страст. Тя ме обикна и роди теб, най-благородния син, за който би могъл да мечтае един баща. Но — рицарят погледна тъжно Оръженосеца — до деня на смъртта си в сърцето си тя пазеше едно малко кътче, един таен олтар в памет на Александър Макбейн.
— Това натъжава ли те?
— Не. Аз съм щастливец, Александър. През целия си живот служих на Христос и светата му майка. Обичах и бях обичан. От първата ми съпруга, от лейди Емили, Александър Макбейн и сестра Идит Моън. — Рицарят погледна през рамото на сина си и долови движение в тъмнината. — И от теб, Робърт Котърил, който ми служиш вярно, откакто те взех от Оксфорд.
Йоменът се появи от мрака и се приближи.
— Но преследването ще продължи, нали? — попита Робърт.
— Да — отвърна Рицарят. — Посветил съм живота си на това. Преследвах го в Александрия, Алжир, Влахия, Прусия, Испания, Мала Азия. Някой ден ще го хвана, ще взема главата му и ще изпратя душата му обратно в ада.
— Но аз мислех, че си го намерил? — тихо се обади Оръженосецът.
Рицарят стисна ръката на сина си.
— Не, но не го оставям на мира. Не му позволявам да спре и да увеличи силата си, нито да си направи ново сборище. Понякога залавям някой от котилото му, изпратен срещу мен. Те винаги намират смъртта си.
— И винаги ли изгаряш телата им?
— Да, и сега знаете защо.
— Но не и в Кентърбъри?
Рицарят се усмихна и се изправи. Разпери ръце и прегърна Оръженосеца и Йомена.
— Не, не и в Кентърбъри. Отивам там, за да благодаря и да помоля светия мъченик Томас за помощ. Хайде, да пием по чаша кларет и да спим. — Той отпусна ръце и докосна реликвата, която още висеше на шията му. — Разказах историята си, а утре ще трябва да слушаме внимателно нашата закръглена Батска невяста.
С приказки и смях те се върнаха в странноприемницата.
В мрака една сянка, по-тъмна от останалите, помръдна. Очите, полускрити зад спуснатата качулка, блестяха злобно в тъмнината, а устните се изкривиха в усмивка, която напомняше озъбена муцуна на копой.