— Започнахме с мазето. Там стояха книги, които са били счетени за маловажни още при постъпването им като дарения и са останали в кашони. Бяха толкова много, а при нас мястото е толкова ограничено, че просто ги продавахме с кашоните и бяхме доволни, ако някой ни отървеше от тях.
— Организирали сте две разпродажби, нали? — попита главният инспектор.
— Да, първата беше през лятото, а след нея имаше още една, по-малка и по-скромна, няколко месеца по-късно. Втория път продавахме предимно на книжарници и на хора, които симпатизират на нашата кауза.
— Книгите, дарени от мадам Клод Маршан през 1899 година, също са били продадени — отбеляза инспекторът.
— Така ли? — учуди се Елизабет.
— Има ли значение? — попита мистър Блейк.
— Според нас да. Мадам Маршан е била икономка в домакинството на Шарл Шиники в Монреал. След смъртта му неговото наследство е било разделено и жената е получила част от книгите му, а може и той самият да е пожелал да бъдат изпратени тук. Какъвто и да е бил случаят, икономката явно е знаела за връзката на свещеника с Литературно-историческото дружество, затова е изпратила колекцията от томове тук. Вероятно с пристигането си са се озовали в кашони в мазето. Или никой не си е направил труда да ги погледне, или не са били оценени по достойнство.
— Искате да кажете, че сме притежавали колекция от книги, принадлежали на Шиники, и дори не сме разбрали? — попита доста разпалено мистър Блейк. — Точно от това са се страхували хората. Че в бързината ще разпродадем съкровища. Какви са били изданията?
— Нямаме представа — призна Гамаш. — Но някои са били закупени от Огюстен Рено, като към две от книгите той е проявил особен интерес.
— Кои?
— Отново нямаме представа. Разполагаме само с каталожните номера. Нямаме нито заглавия, нито информация за темите, засегнати в тях.
— Какво от библиотеката на отец Шиники би могло да представлява интерес за Огюстен Рено? — запита Елизабет. — Свещеникът не е имал нищо общо с Шамплен, поне доколкото ни е известно.
„Всъщност въпросите са два“ — каза си инспекторът. Какво е имало в онези книги? И защо не можеха да ги издирят?
Емил и Гамаш се спряха пред ЛИД.
— Е, какво мислиш? — попита възрастният мъж, докато си слагаше ръкавиците и шапката.
— Мисля, че ако „Шин“ от дневника на Огюстен Рено е Шиники, то тогава „Дж. Д.“ трябва да е Джеймс Дъглас.
— А Патрик и О’Мара също са починали отдавна — довърши Емил. Дъхът му излизаше на облачета и устните му вече изтръпваха от студа. Но двамата продължиха да стоят отвън и да разговарят.
Арман кимна:
— Рено не е планирал да се срещне с тези хора. Отбелязал си е среща, на която са се събрали те четиримата. Тук. Преди повече от сто години.
Вдигнаха очи към сградата, която се извисяваше зад тях.
— А 18 и нещо, числото в дневника? — попита Комо. — Дали е час? Или дата?
Гамаш се усмихна.
— Ще разберем.
— Да — съгласи се Емил. Колко беше приятно отново да работят заедно. — Идваш ли?
— Трябва първо да се отбия някъде. Може ли да отведеш Хенри у дома?
Детективът проследи с поглед стареца и кучето, които с бавни стъпки се отдалечиха по улица „Сен Станислас“. Внимаваха да не се хлъзнат по леда и снега.
Главният инспектор измина няколкото метра до презвитерианската църква „Свети Андрю“. Натисна дръжката на входната порта и с известна изненада установи, че е отключено. Открехна вратата и надникна. Светлосиният таван бе осветен от меко сияние, но останалата част от сградата тънеше в полумрак.
— Ехо! — подвикна Гамаш. Гласът му отекна кухо и след няколко секунди заглъхна. Детективът имаше намерение да поговори с младия свещеник, но усети, че пустото и притихнало място го привлича. Съблече палтото си и поседя мълчаливо няколко минути. От време на време си поемаше дълбоко въздух, последван от продължително издишване.
Вече не ще има самота.
Затвори очи и даде воля на гласа, остави го да си играе, да изпълва ума му и да се смее. За пореден път чу как полицай Моран счупил първата си цигулка — мъничък инструмент, взет назаем от училище. Струвала повече пари, отколкото семейството имало, затова майка му я поправила и я подала на разстроеното момченце, за да го утеши.
„Веднъж счупено, вече е по-здраво. Не се тревожи.“
— Колко мили думи — рече инспекторът и наистина го мислеше.
— Особено за едно непохватно момче — съгласи се Моран. — Чупех всичко. Цигулки, прахосмукачки, чаши, чинии, какво ли не. Веднъж счупих дори чук. Ако не чупех, губех вещите си.