Настана мълчание, докато дамите мислеха върху казаното.
— Според мен има логика — обади се Мирна най-накрая. — Когато една жена се захване сериозно с нещо, тя го прави и със сърцето, и с ума си. Много мощна комбинация.
— Точно за това говореха в интервюто — съгласи се Съпругата. — Жените рядко се присъединяват към терористични организации, но Мосад обучават агентите си, ако нападнат ядро на такава групировка и открият там жена терорист, да убият първо нея, защото тя никога няма да се предаде. Ще бъде най-опасната от всички. Безмилостна.
— Тази мисъл доста ме притеснява — довери Доминик.
— И мен — призна Съпругата. — Но си мисля, че сигурно е вярно. Почти нищо не може да ме накара да навредя на някого физически или емоционално, но допускам, че ако нямам друг избор, бих го направила. Би било ужасно.
Последното изречение прозвуча тъжно и Клара знаеше, че младата майка е искрена.
Дали все пак някоя от тези жени бе убила Отшелника? И защо? Какво би ги мотивирало? Доколко всъщност художничката познаваше приятелките си?
— Знаете ли, че Чарли вече проговори? — смени темата Съпругата. — Благодарение на доктор Жилбер. Веднъж седмично той ни посещава и работи с детето.
— Колко мило — разнесе се мъжки глас от вратата. Погледнаха натам.
На входа на стаята стоеше Марк Жилбер — висок, слаб, с късо подстригана руса коса и пронизващи сини очи.
— Чарли може да казва „во“ и „шо“ — похвали се ентусиазирано младата майка.
— Поздравления — усмихна се Марк. В гласа му имаше и сарказъм, и веселост.
Клара усети как изправя неволно гръб. Лесно бе да изпитва неприязън към този привидно любезен мъж. Опитала се бе да го хареса заради Доминик, но беше изгубена кауза.
— Спомням си, че моята първа дума беше „куку“ — обърна се художничката към Съпругата, докато тя на свой ред гледаше Марк озадачено.
— Куку? — проговори Мирна в неловката пауза. — Искам ли да знам повече?
Клара се разсмя и обясни:
— Явно съм се мъчела да кажа „куче“. Но се е получило „куку“. Така ми излезе прякор, всички ми викаха Куку години наред. Баща ми все още се обръща така към мен понякога. Когато си бил малък, баща ти наричал ли те е с прякор? — попита тя Марк, за да разсее напрежението.
— Вечно го нямаше. После замина и толкоз. Така че — не.
Напрежението в стаята се покачи.
— А сега явно си е намерил ново семейство — добави Марк, все така втренчен в Съпругата.
„Това било значи — помисли си Клара. — Ревност.“
Младата майка също впери поглед в Марк и вратът й пламна. Мъжът се усмихна, завъртя се на пети и си тръгна.
— Съжалявам… — понечи да се извини Доминик на Съпругата.
— Няма нищо, той всъщност е прав. Стария обожава твоя свекър. Май вижда в него нещо като дядо на Чарлс.
— А неговият баща не ви ли идва на гости понякога?
— Не. Починал е, когато Стария е бил тийнейджър.
— Трябва да си е отишъл доста млад — коментира Мирна. — Нещастен случай?
— Една пролет излязъл и тръгнал по замръзналата река. Ледът не бил толкова стабилен, колкото очаквал.
Съпругата спря дотам, но и така бе казала предостатъчно. Всички в стаята осъзнаваха какво се е случило. Тътен под краката, паяжина от пукнатини, мъжът свел очи. Спрял. Стоял неподвижно.
Брегът навярно изглежда безкрайно далеч, когато се намираш върху тънък лед.
— Намерили ли са тялото? — попита книжарката.
Съпругата поклати глава:
— И това е най-лошото. Майката на Стария все още чака мъжа си.
— О, господи! — простена Клара.
— А мъжът ти? — продължи Мирна с въпросите.
— Дали мисли, че е жив? Не, слава богу, но не е убеден, че е било нещастен случай.
И Клара не беше на това мнение. Звучеше й като обмислена постъпка. Всеки знае, че ходенето по замръзнала вода през пролетта е равносилно на флирт със смъртта.
Както може да се очаква, ледът се бе пропукал под нозете на бащата, но в онзи ден и неговият син бе изгубил почва под краката си. Венсан Жилбер бе дошъл и му бе помогнал отново да стъпи здраво на земята. Негодникът светец се бе намесил и сега помагаше не само на Чарли, но и на Стария. На каква цена обаче?
Дали това бе доловила художничката преди минути в гласа на Марк Жилбер? Не сарказъм, а фино пропукване?
— А при теб как е, Клара? — попита Доминик, докато й доливаше чай. — Родителите ти живи ли са?
— Баща ми да. Майка ми почина преди няколко години.