— В края на XIX век, както ни казахте, когато разговаряхме последния път.
— Точно така.
— Ако не възразявате… — Гамаш посегна, за да откачи рамката от стената.
— Моля, заповядайте. — Патрик видимо проявяваше любопитство.
Главният инспектор обърна снимката и забеляза, че гърбът е запечатан с кафява хартия. Имаше лепенка от фотографско ателие, но не се виждаше дата. Нито имена.
Детективът си сложи очилата за четене и се вгледа внимателно във фотографията. Не след дълго намери това, което търсеше. Надничаше изпод рамката в долния десен ъгъл.
1870 година.
Върна снимката на стената, направи няколко крачки по-нататък и спря пред друг кадър, на който бе запечатан прадядо Патрик. Тук бе заснет с група работници пред голям изкоп. Сградата зад хората едва се различаваше.
Прадядото на Патрик се усмихваше, както и един от мъжете до него. Но всички останали на снимката изглеждаха мрачни. А и какви да бъдат иначе? Животът им навярно е бил тежък, също като на бащите им.
Били са ирландски имигранти, пристигнали в Канада в търсене на по-добро бъдеще, но много от тях измрели от чума в претъпканите трюмове на корабите. Оцелелите прекарали остатъка от дните си в робски труд. Живеели в нищета в Долния град, в сянката на скалите, в подножието на могъщия „Шато Фронтенак“.
Живот, изпълнен с отчаяние. Но защо се усмихваха онези двама мъже? Гамаш завъртя снимката в ръце. И тази беше със запечатан гръб.
— Бих искал да отстраня тази хартия. Разрешавате ли?
— Защо?
— Мисля, че може да е в помощ на разследването.
— Как?
— Не мога да ви кажа, но обещавам да не повредя снимката.
— Ще ми създадете ли проблеми?
Патрик огледа изпитателно лицето на Гамаш и се спря върху замислените му очи.
— Ни най-малко. Даже по-скоро ще го приема като услуга.
След много кратка пауза домакинът кимна.
— Bon, merci. Може ли да светнете всички лампи и да ми дадете най-острия нож, с който разполагате?
Патрик направи всичко поискано и миг по-късно мъжете и кучето се надвесиха над масата, докато Гамаш държеше ножа. Ръката му леко трепереше и детективът стисна дръжката още по-силно. Патрик погледна главния инспектор, но не каза нищо. Следователят приближи ножа към рамката и внимателно се зае да отдели крехката стара хартия. Малко по малко тя поддаваше.
Устояха на изкушението да я разкъсат със замах и търпеливо я отстраниха, за да разкрият гърба на снимката, който виждаше дневна светлина за пръв път, откакто е бил запечатан преди повече от век. Там с прилежен и четлив почерк бяха изписани имената на всички мъже, включително двамата усмихнати.
Шон Патрик и Франсис О’Мара.
1869 година.
Гамаш не можеше да откъсне поглед.
В дневника на Огюстен Рено не е пишело 1809. Било е 1869.
Шиники се е срещнал с Патрик и О’Мара, както и с Джеймс Дъглас, през 1869 година.
Защо?
Инспекторът отново извърна очи към галерията от снимки на прадеди и се вгледа в кадъра, където прародителите на Патрик се бяха снимали пред този дом. На огромно разстояние от Долния град, на светлинни години дори. Много по-голяма от разстоянието между Ирландия и Канада бе непреодолимата пропаст между „нас“ и „тях“.
Груб ирландски работник в изискана къща в центъра на Стария град през 1870 година. Нямаше как да се случи. И все пак беше факт.
Гамаш погледна пак усмихнатите мъже на снимката, застанали пред някаква сграда. О’Мара и Патрик. Какво ли ги бе направило толкова щастливи?
Главният инспектор се досещаше.
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
— Доктор Шевре?
Гамаш забеляза как гърбът на мъжа се напрегна — красноречиво дребно движение, неволево и често срещано. Човекът видимо бе погълнат от заниманието си и не му беше приятно да го прекъсват. Разбираемо, каза си главният инспектор. Всеки е изпитвал това чувство.
Но още по-красноречива бе дългата пауза. Детективът почти можеше да види как бронята се материализира — по гърба на археолога сякаш се плъзнаха и наместиха метални плочи, шипове и вериги. След бронята бе ред на оръжието.
Гняв.
— Какво искате? — попита скованият гръб.
— Бих искал да поговоря с вас, ако обичате.
— Запишете си час.
— Нямам време.
— Аз също. Приятен ден.
Серж Шевре се наведе още по-ниско над масата, докато съсредоточено разглеждаше някакъв предмет.
Гамаш разбираше, че главният археолог на Квебек си има причина да работи с глина и чирепи, върхове на стрели и старинни каменни стени. Можеше да ги обсипва с въпроси и дори понякога да му противоречаха, положението никога не ставаше твърде грозно, твърде емоционално или лично.