— Естествено, че знам. Кой не го знае?
„Целият останал свят“ — помисли си Гамаш. Странно как хората, вманиачени на някаква тема, смятаха, че и всички други са толкова завладени или поне заинтересовани от нея. За археолозите и историците, обсебени от миналото, бе необяснимо, че останалите хора не споделят тази страст. За тях миналото бе точно толкова живо и реално, колкото и настоящето.
И ако всеки, който забравя миналото, е обречен да го повтаря, твърде ярките спомени пък държат в плен онези, които не спират да ги изживяват. Пред Гамаш стоеше човек, който си спомняше твърде ярко.
— Каква е била връзката между Шарл Шиники и Шамплен? — попита инспекторът.
— Никаква.
— Помислете, моля ви — прикани Гамаш с все така любезен тон, но в него вече се прокрадваше твърдост. — Шиники е притежавал нещо, което е развълнувало Огюстен Рено. Знаем, че Рено е имал една-единствена страст: бащата на Квебек. Следователно в края на XIX век свещеникът явно е попаднал на нещо, на книги за Шамплен. Наскоро изданията са се озовали в ръцете на Рено и той е повярвал, че може да го отведат до мястото, където е погребан Шамплен.
— Вие сериозно ли? Птиците го водеха на такива места. Тънките гласчета в ума му го водеха, оризовият пудинг го водеше… Виждаше следи и доказателства във всичко. Човекът беше ненормален.
— Не твърдя, че книгите на Шиники наистина са разбулили мистерията около Шамплен — обясни Гамаш. — Просто Рено е вярвал, че е така.
Шевре присви очи, но главният инспектор виждаше, че събеседникът му вече се е замислил върху въпроса. След известно време археологът поклати глава.
— Имам още едно питане — продължи детективът. — Шиники и Джеймс Дъглас са били приятели, нали така?
Мъжът кимна. Интересно му беше накъде отиват нещата.
— Защо са се срещнали с двама работници, ирландски имигранти, през 1869 година?
— Работниците са били или пияници, или луди, или и двете. Няма нищо мистериозно.
— Всъщност има. Срещнали са се в Литературно-историческото дружество.
Това хвърли Шевре в размисъл.
— Странно наистина — призна. — Ирландците са мразели англичаните. Няма начин да са отишли в дружеството по собствена воля.
— Искате да кажете, че идеята не е била тяхна?
— Честно казано, дори се съмнявам, че са били грамотни. Едва ли са подозирали за съществуването на Литературно-историческото дружество, а ако са, не биха стъпили в английска институция.
— И все пак са отишли. За да се срещнат с отец Шиники и доктор Джеймс Дъглас. Защо?
Когато не получи отговор, Гамаш бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади старата снимка.
— Ето това са работниците, двамата усмихнати мъже. Скоро след като била направена снимката, този мъж — инспекторът посочи с пръст фигурата на Патрик — си е купил къща в Горния град, на една пресечка оттук. На улица „Жарден“.
— Невъзможно.
— Факт.
Шевре се взря в лицето на Гамаш, после отново сведе поглед към фотографията.
— Знаете ли какви разкопки са протичали по онова време? — поинтересува се детективът.
— През 1869 година? Предполагам много и най-различни.
— Било е лято, ако съдим по дрехите на хората от снимката. Вероятно в Стария град. Виждате ли зидарията?
Шевре разгледа замъглената снимка и кимна.
— Мога да се опитам да разбера.
— Bon — отвърна Гамаш и протегна ръка, за да получи снимката. Макар и неохотно, накрая археологът все пак се раздели с нея.
— Как разбрахте за срещата на Шиники и Дъглас с работниците? — поинтересува се Шевре.
— От дневника на Рено, Нямам представа откъде е научил той за нея. Вероятно е прочел нещо в една от книгите. Купил е колекцията на Шиники от Литературно-историческото дружество. Имало е нещо в тези томове, но не можем да ги намерим. Рено може би ги е скрил. Какво би могло да се съдържа в стогодишни книги, което би накарало някого да убие? — зачуди се Гамаш.
— Няма да повярвате, но не всичко погребано всъщност е мъртво — отвърна археологът. — За много хора миналото е живо.
„Кое ли гнило късче от историята е все още сред нас? — запита се Гамаш. — Какво ли е пробудил Огюстен Рено?“
Детективът си спомни един от записите в дневника на мъжа. Не онзи, който беше ограден в кръгче и заобиколен с удивителни знаци, а един по-скромен — среща, която така и не се бе състояла. Със С. Ш.
Бавно прибра снимката в джоба си и се загледа в Шевре, който вървеше към работната маса.