Слабият мъж отвори уста, но я затвори отново, без да издаде звук.
— Кой е бил баща му?
Археологът мълчеше, дори не се опитваше да каже нещо.
— Дали е бил шпионин? Бил е умел картограф, но на много от неговите карти се виждат нелепи същества и са отбелязани събития, които са явна лъжа.
— Такъв е бил стилът по онова време.
— Да лъжат? Някога имало ли е такъв стил? Знаем кой би искал да открие Шамплен, доктор Шевре, но въпросът е кой би предпочел той да остане погребан?
След като Гамаш си тръгна, му се прииска срещата с главния археолог да бе преминала по-сърдечно, ако това въобще бе възможно със Серж Шевре. Искаше му се да се разходи из онова подземие, да задава въпроси за битката при Авраамови поля и за гюлетата, които все още се намираха по дърветата в Стария Квебек.
Щеше му се да попита как капитан Кук и Бугенвил са се оказали в една и съща битка, но на противоположни страни, и защо Бугенвил е взел почти немислимото решение да не се притече на помощ на своя генерал.
Но тези въпроси трябваше да почакат. Може би въобще нямаше отговор за тях.
Преди да се гмурне отново в квебекската зима, Гамаш позвъни на Ланглоа и си уговори среща с него. Десет минути по-късно вече крачеше по коридорите на централното полицейско управление и търсеше кабинета на инспектора. Отстрани сигурно изглеждаше като професор, дошъл на посещение, или учен, повикан за консултация.
— Господин главен инспектор — посрещна го Ланглоа с протегната ръка. Останалите в просторното помещение се изправиха, когато Гамаш влезе. Детективът им кимна и се усмихна леко, а след това колегата му го отведе в личния си кабинет.
— Сигурно вече сте свикнали — отбеляза по-младият мъж.
— С вниманието ли? То е част от работата ми, така че — да, свикнал съм. — Подаде палтото си на домакина. — Но нещата се промениха, разбира се, след отвличането и останалите събития.
Нямаше смисъл да се преструва, че не е така.
Ланглоа окачи якето на главния инспектор на закачалката.
— Разбира се, следях с интерес последствията от случилото се. Главният въпрос остава: Защо не предвидихме нападението? — Вгледа се в лицето на Гамаш, нетърпелив да получи отговор. Но нямаше да го намери там.
— Хората, които са го планирали, са били много търпеливи. Дълго време са се подготвяли — отвърна главният инспектор най-сетне. — Всичко се е случвало толкова бавно, че е останало незабелязано.
— Но такова мащабно престъпление… — Същият въпрос безпокоеше както инспектор Ланглоа, така и всички останали. Как е могло да им убегне?
Отвличане на вниманието. И хитрост. Способност на нападателите да се адаптират бързо. Това бяха причините, мислеше си Гамаш.
Седна на стола, който по-младият мъж му посочи, но не продума.
Ланглоа зае мястото срещу него.
— Кога осъзнахте, че зад това наглед обикновено отвличане стои нещо много повече?
Гамаш мълчеше. Спомни си завръщането на инспектор Бовоар, когото бе изпратил в подземията на Sûreté при полицай Никол. Самият главен инспектор я бе назначил в онзи отдел преди повече от година. Знаеше, че работата няма да й хареса, но трябваше да се научи. Да слуша хората. И да не говори.
Да се научи да мълчи.
Бовоар не беше възхитен от идеята, че полицай Никол ще се включи. Всъщност и Гамаш не беше. Но не виждаше друга възможност. Главен комисар Франкьор бе тръгнал да гони похитителите, и то по пътища, начертани от самите тях. Отпращаха екипите на Sûreté ту тук, ту там. Сигналът на Моран изникваше на какви ли не места из цялата провинция. Проследяването му се бе превърнало във фарс.
Не. Трябваше им помощ. Гамаш нямаше към кого друг да се обърне, освен към озлобената млада жена в подземието.
Главен комисар Франкьор никога не би се сетил за нея. Никой не се сещаше за нея. Затова Гамаш можеше да я използва, за да действа дискретно по своя план.
„Каза, че й трябва паролата на вашия компютър — надраска Бовоар набързо. — Така никой друг няма да вижда съобщенията ни. Освен това иска да спирате за колкото се може по-дълго, докато разговаряте с Моран, за да хване околните шумове.“
Гамаш кимна и без колебание написа личната си парола. Знаеше, че дава на Никол достъп до всичко. Но му беше ясно, че няма друг избор. Бяха слепи. Дори Моран не можеше да им помогне. Беше завързан и обърнат към стена, на която висеше само един часовник. Направил бе всичко по силите си, за да опише обстановката. Бетонния под, мръсотията, усещането, че където и да беше това място, то бе изоставено. Описал бе тишината.
Но не беше прав. Мястото не беше изоставено. Нито пък тихо. Не съвсем. Слушалките с микрофон, поставени на главата му, го заблуждаваха — усилваха гласа на Гамаш, който идваше от километри, но заглушаваха звуците, които бяха само на няколко крачки.