Сандалово дърво, досети се тя. Уханието бе приятно, а по-едрият мъж имаше добри очи, замислен поглед и й се усмихваше. И все пак жената не можеше да плати на хазяина си с усмивки, макар да бе опитвала неведнъж. Не можеше да нахрани децата си с добрината на непознатите. Трябваше да разкара тези мъже и на седалките да се настанят нови клиенти.
— Може ли да разговаряме с управителя? — попита Гамаш, но като видя как сервитьорката се притесни, побърза да я успокои: — Нямаме никакви оплаквания. Искаме само да помолим за услуга. Всъщност е възможно и вие да ни помогнете. Познавахте ли Огюстен Рено?
— Онзи човек, който търсеше Шамплен и наскоро беше убит? Да.
— Лично ли го познавахте?
— Какво имате предвид?
— Идвал ли е в ресторанта?
— Няколко пъти. Всички го познаваха. Обслужвах го веднъж, преди няколко седмици.
— Сам ли беше, или имаше още някой с него?
— Винаги идваше сам.
— Помните ли всичките си клиенти? — попита Емил, с което си заслужи изпитателен поглед от сервитьорката.
— Не всичките — отвърна жената пренебрежително. — Само онези, които изпъкват с нещо. Огюстен Рено изпъкваше. Беше местна знаменитост.
— Но е започнал да ви посещава наскоро, нали? — предположи Гамаш.
— Май през последните няколко седмици. Защо?
— Разговарял ли е с управителя?
— Можете направо да я попитате. — С ръката, в която държеше каничката с кафе, сервитьорката посочи млада жена, застанала на касата.
Гамаш й даде бакшиш от двайсет долара и с Емил отидоха да се представят на управителката. Любезната млада жена отговори на въпросите им. Да, спомняше си Огюстен Рено. Да, помолил я бе да види мазето. Тя се бе притеснила, че ще иска да копае там.
— Заведохте ли го? — попита Емил.
— Да. — Измери го с предпазливия поглед на наивно момиче, което се бои да не постъпи неправилно, но бавно осъзнава, че все ще се намери някой да я обвини в нещо.
— Кога? — попита Емил със спокоен и предразполагащ тон.
— Преди няколко седмици. Вие от полицията ли сте?
— Помагаме в разследването — намеси се Гамаш. — Може ли да видим мазето ви, моля?
Младата жена се поколеба, но накрая склони. Главният инспектор се радваше, че не се налага да си издейства заповед за обиск или да се промъква незабелязано долу, докато менторът му се преструва, че е получил удар, за разсейване на вниманието.
Подземието бе с нисък таван и за пореден път трябваше да се навеждат. Стените бяха от циментови тухли, а подът — бетонен. В прохладните ъгли бяха струпани каси вино и бира, а в по-далечните помещения имаше купчини счупени мебели.
Приличаха на скелети, но не бяха. Нямаше и помен, че мястото някога е било нещо различно от мазе на жалко ресторантче. Гамаш благодари на управителката и когато тя се качи нагоре и изчезна от поглед, а Емил вече наполовина бе изкатерил стълбата, главният инспектор се спря.
— Какво има? — попита възрастният мъж.
Детективът стоеше мълчаливо. Въпреки флуоресцентните лампи, въпреки миризмата на бира, кашони и паяжини, въпреки посърналата атмосфера на това място един въпрос не му даваше покой.
Това ли беше? Тук ли е бил погребан Шамплен?
Емил се върна надолу по стълбите.
— Какво има? — повтори.
— Мога ли да говоря с вашето дружество „Шамплен“?
— Разбира се. Имаме сбирка днес в един и половина.
— Чудесно — зарадва се Гамаш и енергично закрачи към стълбите. Когато ги изкачи, точно преди да угаси осветлението, се обърна и погледна още веднъж мазето.
— Срещата е в залата точно до бар „Сен Лоран“ в шатото — каза менторът му.
— Не знаех за тази зала.
— Малко хора я знаят. Но на нас са ни известни всички тайни.
„Може би не чак всички“ — помисли си Гамаш и щракна ключа на осветлението.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА
Разделиха се пред „Старият чифлик“ — Емил тръгна да свърши някаква своя работа, а Гамаш зави надясно и се насочи към презвитерианската църква. Изкушаваше се да влезе, за да се наслади на спокойната атмосфера вътре и да поговори с младия свещеник, у когото имаше много повече, отколкото самият той осъзнаваше.
Харесваше Том Хенкок. Всъщност, докато вървеше, се замисли, че харесва всички, замесени в случая: членовете на Литературно-историческото дружество, на дружество „Шамплен“, че дори и главния археолог — е, него може би не го харесваше съвсем, но поне го разбираше.