И все пак един от тях почти със сигурност беше убиец. Замахнал бе с лопата и бе ударил Огюстен Рено по тила, а после го бе заровил в мазето с надеждата, че трупът скоро ще бъде залят с цимент. Ако телефонната линия не беше прекъсната, Огюстен Рено можеше вече да е безследно изчезнал — също като Шамплен.
Главният инспектор спря за момент и се загледа във фасадата на Литературно-историческото дружество, докато размишляваше върху случая.
Мотив и възможност — за това бе говорил Бовоар и, разбира се, беше прав. Убиецът трябваше да има и причина, и удобен случай да извърши престъплението.
Гамаш бе допуснал грешка в разследването на убийството на Отшелника. Заслепили го бяха съкровищата, обърнал бе внимание само на фасадата и не бе прозрял какво се крие зад нея.
Допускаше ли същата грешка и в настоящия случай? Възможно ли бе гробът на Шамплен да е големият, бляскав и очевиден мотив, който скриваше реалната причина? Може би убийството нямаше нищо общо с основателя на Квебек. Но ако бе така, тогава какво оставаше? Животът на Рено бе напълно обсебен от едно-единствено нещо, така че същото би трябвало да се отнася и за смъртта му.
Детективът се качи по стълбището и се опита да отвори вратата на ЛИД, но установи, че е заключена. Погледна ръчния си часовник. Нямаше девет сутринта — естествено, че ще е заключено. Почувства се объркан и на всичкото отгоре желанието му да влезе още повече се засили.
Извади телефона си и набра номер. След второто позвъняване му отговори силен и ясен женски глас:
— Oui allô?
— Мадам Макуъртър, обажда се Арман Гамаш. Désolé, надявам се, че не съм ви обезпокоил в този ранен час.
— Ни най-малко, тъкмо сядах да закуся. С какво мога да ви помогна?
Гамаш се поколеба.
— Ами, малко е неудобно, но се боя, че не успях да си преценя времето и бях твърде амбициозен. Намирам се пред Литературно-историческото дружество, но, разбира се, тук е заключено.
Жената се разсмя.
— Никога не ми се е случвало някой от членовете да е толкова нетърпелив да влезе. За мен е новост това преживяване. Имам ключ…
— Не ми се иска да прекъсвам закуската ви.
— Е, не може просто да стоите и да чакате на площадката пред входа, ще измръзнете до смърт.
Гамаш знаеше, че Елизабет Макуъртър не го казва в преносен смисъл. Всяка зима такава съдба сполетяваше десетки хора, стояли навън, на студа, твърде дълго или недобре облечени.
— Елате у нас, ще изпием по едно кафе набързо и ще се върнем заедно в ЛИД.
Главният инспектор умееше да разпознава заповеди, когато ги чуе. Жената му даде адреса си, който беше току зад ъгъла, на улица „Д’Отьой“.
Щом стигна няколко минути по-късно, детективът застана пред сградата и я огледа с възхищение. Беше великолепна, както и очакваше. В Стария Квебек великолепието не се измерваше в квадратни метри, а в детайли. Сивите каменни блокове, орнаментите, изсечени над вратите и прозорците, семплите и изчистени линии придаваха изискан и елегантен вид на редицата от къщи.
Минавал бе много пъти по „Д’Отьой“. Открояваше се като особено красива улица в един град, който изобилстваше от такива. Следваше очертанията на старинните каменни зидове, които защитаваха столицата, но стоеше малко по-навътре, отделена от стената с ивица зелена площ. А от другата страна на улицата бяха разположени тези очарователни здания.
Тук бяха живели първите квебекски семейства, французи и англичани. Министър-председатели, индустриалци, генерали и архиепископи бяха обитавали елегантните домове, които гледаха отвъд стената, сякаш предизвикваха враговете да атакуват.
Гамаш бе посещавал коктейли в някои от къщите, няколко приема и поне една официална държавна вечеря. Но никога не бе влизал в дома, пред който стоеше сега. Камъкът бе красиво обработен, дървените детайли — боядисани, а железните парапети — под държани в добро състояние.
Когато се качи до площадката, входната врата се отвори и детективът побърза да влезе, но заедно с него се вмъкна и студът. Вкопчил се бе в тялото му и го последва неотлъчно в тъмното фоайе, облицовано с дървена ламперия. След няколко мига бавно се смъкна от плещите му като наметало.
Елизабет пое връхната дреха на Гамаш, докато той си събуваше ботушите. До входа бе подредена стройна редица мъжки и дамски кадифени пантофи.
— Обуйте които ви стават, ако желаете.
Главният инспектор си хареса един чифт и се запита колко ли хора, колко поколения наред са използвали тези пантофи. Изглеждаха от началото на XX век, но бяха удобни.