— Жената на Венсан?
— Oui — потвърди детективът, макар че едва ли мадам Жилбер щеше да е щастлива от факта, че все още я свързват с нейния взискателен и отчужден съпруг.
— Познавах я бегло, бяхме в един бридж клуб. Май се е преместила да живее другаде. Град Квебек е малък, господин главен инспектор. Особено Старият град.
— А приятелските кръгове са още по-малки, нали? — усмихна се мъжът.
— Именно. Някои се сближават покрай общ език, други споделят икономическо и обществено положение, а трети — общи интереси. Често тези сфери се припокриват и много хора имат повече от един кръг от приятели и познати. Карол Жилбер ми беше просто позната покрай бриджа.
Елизабет се усмихна топло на Гамаш, докато го водеше към фоайето.
— Но защо питате?
Облякоха си дебелите зимни палта, сложиха си ботуши, шапки и ръкавици, а когато бяха готови, вече трудно можеше човек да различи главния инспектор на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec от седемдесет и пет годишната жена.
— Работех по един случай преди няколко месеца в село на име Трите бора. Карол Жилбер живее там в момента. Стария Мъндин също.
— Така ли? — попита Елизабет, ала не особено заинтересовано. Прояви любезност, но не изглеждаше развълнувана.
Излязоха в слънчевия ден и тръгнаха заедно по тесните улички. Над главите им работеха млади алпинисти, увиснали в пълно снаряжение, обезопасени на десет метра над земята. Трудеха се по цяла зима, като ринеха снега от стръмните ламаринени покриви. Човек изтръпваше, докато ги гледа: размахваха инструменти и нанасяха такива удари на дебелата ледена и снежна покривка, че сякаш покривът отдолу всеки момент щеше да рухне.
Всяка зима се случваше някой покрив наистина да рухне и всяка зима имаше инциденти със снежни и ледени маси, спуснали се по наклона и затрупали злополучни пешеходци, които са минавали по тротоара в същия миг. Плъзгащият се лед издаваше един определен звук, който не можеше да се сравни с нищо друго и беше като кръстоска между дълбок, бавен стон и писък. Всеки квебекчанин го познаваше и се ослушваше за него, както хората са се ослушвали за летящите бомби по време на Втората световна война.
Но да чуеш и да си способен да реагираш бяха две съвсем различни неща. Звукът отекваше в стените на старите каменни сгради и бе трудно да се определи откъде точно идва. Можеше да е над главата ти или на няколко пресечки от теб.
Истинските квебекчани вървяха по средата на улицата. Туристите често предполагаха, че местните са твърде любезни и им отстъпват тротоара, докато не чуеха онзи шум.
— Дали са се познавали, докато са живели тук, в град Квебек? — попита Гамаш.
— Възможно е. Тя може да си е купувала антики от мосю Мъндин, или пък да му е продавала. Спомням си, че притежаваше прекрасни вещи. Старо квебекско семейство, както се досещате.
— Жилбер ли?
— Не, роднините на мадам Жилбер. Волошини.
Наближаваха Литературно-историческото дружество.
— Карол ми беше много симпатична. Разумна жена — отбеляза Елизабет и извади ключа, който се бе затоплил в ръкавицата й. — За мен бе удоволствие да играя бридж с нея. Никога не постъпваше глупаво. Беше търпелива, спокойна, винаги имаше стратегия.
Когато влязоха, Гамаш помогна на възрастната дама да включи лампите и отоплението, сетне тя отиде в кабинета си и остави мъжа сам във величествената библиотека. Детективът постоя неподвижно няколко мига като просяк насред банков салон. След малко се насочи към извитото стълбище с парапети от ковано желязо и се изкачи по него. На горната площадка се спря отново. Беше толкова тихо, колкото може да е само в стара библиотека, и инспекторът бе насаме с мислите си.
— „Ла Гранд“? Вие шегувате ли се? — кресна главен комисар Франкьор.
Инспектор Бовоар беше в кабинета на шефа си и носеше доказателствата, които бяха събрали с полицай Никол. Оскъдни, но достатъчни. Така поне си мислеха. Надяваха се. Жан Ги за пореден път бе прескачал стъпала в изкачването си към осмия етаж и бе предпочел да се появи неочаквано от задния вход. От вратата на стълбището за пореден път бе видял как главният комисар води издирването. Наблюдава. Разпорежда се. Създава впечатление, че прави всичко по силите си.
Може би наистина правеше всичко по силите си. Но Бовоар съзнаваше, че и най-доброто, на което е способен Франкьор, не е достатъчно.
От високоговорителите се носеше гласът на главен инспектор Гамаш, който разказваше за времето, прекарано в университета „Кеймбридж“. Как почти не знаел английски, когато пристигнал. Само няколко фрази, които бил научил от английските телевизионни предавания, излъчвани в Квебек през шейсетте години на XX век.