— Полицай Лакост работи по въпроса.
— Къде е тя?
Гамаш хвърли бърз поглед към инспектор Бовоар. Преди два часа бяха изпратили полицай Лакост в отдалечено селище на индианците кри, разположено непосредствено до големия язовир. То бе сред най-засегнатите от строежа на съоръжението. Но щеше да понесе и най-тежкия удар, ако внезапно и катастрофално язовирната стена рухнеше. Инструктирали бяха полицайката да се срещне с възрастна индианка, с която инспекторът се бе запознал преди години. На една пейка. Пред „Шато Фронтенак“.
Трябваше вече да са получили показанията й. С тяхна помощ искаха да убедят главен комисар Франкьор да прекрати високотехнологичното издирване и да слезе на земята. Да смени курса. Да спре да гледа в настоящето и да се взре в миналото.
Но засега нямаше вест от полицай Лакост.
— Умолявам ви, сър — настоя Гамаш. — Само изпратете няколко човека по тази следа. Без много шум се свържете с охранителите на язовирната стена. Вижте с какво могат да помогнат други подразделения на полицията.
— И да се направя на глупак?
— Не, ще покажете, че сте далновиден ръководител.
Главен комисар Франкьор стрелна инспектора с гневен поглед:
— Добре. Ще го направя.
Излезе от кабинета и се заговори с прекия си заместник. Гамаш подозираше Франкьор в какво ли не, но желанието да изложи на смъртоносен риск десетки хиляди квебекчани не беше в списъка.
Сложи си слушалките и отново се включи в разговора с полицай Моран, който описваше някогашен скандал със сестра си, завършил със замерване с пресен грах. Гласът на младежа звучеше провлачен и изтощен.
Гамаш пое разговора, като сподели как неговите собствени деца, Даниел и Ани, също са се карали като малки. Даниел бил по-чувствителен и заемал по-умерената позиция от двамата. Ани била по-малка, но много умна, и винаги успявала да надделее над брат си. С времето съревнованието помежду им утихнало и прераснало в дълбока привързаност.
Докато говореше, главният инспектор съзнаваше две неща.
След по-малко от шест часа — в 11,18 часа — язовирната стена на водноелектрическата централа „Ла Гранд“ щеше да бъде взривена. А полицай Пол Моран — екзекутиран. Даде си сметка и за друго. Ако бе възможно да предотврати само едното събитие, знаеше кое трябва да избере.
— Как е приятелят ви?
— Приятел? — Гамаш се обърна при влизането на Елизабет, която донесе няколко книги в библиотеката и ги остави на количката с надпис „върнати“.
— Мосю Комо — уточни тя. — Емил.
Надвеси се над количката и се зае да подрежда книгите, без да гледа към детектива.
— А, добре е. Ще се видим след няколко часа в шатото. Там ще има сбирка на дружество „Шамплен“.
— Интересен човек — отбеляза Елизабет и излезе, като отново остави мъжа сам в библиотеката.
Главният инспектор изчака стъпките й съвсем да заглъхнат и се огледа сред безкрайните масиви от книги. Откъде да започне?
— Близо ли сте? Ще успеете ли?
Умората най-сетне бе износила Моран до такава степен, че страхът, потискан толкова дълго, сега извираше измежду опънатите му нерви и се стичаше по телефонната линия.
— Ще успеем. Довери ми се.
Кратка пауза.
— Сигурен ли сте? — Гласът бе изтънял от напрежение, почти писклив.
— Сигурен съм. Страх ли те е?
Нямаше отговор, само тишина, последвана от хленч.
— Полицай Моран — произнесе Гамаш и стана от бюрото си. Почака, но отново не получи отговор освен звука, който казваше всичко.
Детективът поговори няколко минути — утешителни думи без определен смисъл. Бъбреше за пролетните цветя, за опаковането на подаръци за внуците, за обедите в бистро „Лемеак“ на улица „Лорие“ и за любимата песен на баща си. Отсреща се чуваше само ридаене, подсмърчане, кашляне и вой: нервите на полицай Морен в крайна сметка не бяха издържали. Гамаш се изненадваше, че младият човек бе успял да удържи ужаса в себе си толкова дълго време.
Но сега го бе освободил и сълзите се лееха по телефонната линия.
Главният инспектор продължи да говори за ски екскурзии до Мон Сан Реми, за картините на Клара Мороу, за поезията на Рут Зардо. Бавно някъде в далечината воят се превърна в хленч, хленчът — в накъсано дишане, а дишането — във въздишка.
Гамаш замлъкна.
— Страх ли те е? — попита отново.
Полицаите, анализаторите, следователите и главен комисар Франкьор спряха всичко, с което се занимаваха, и се вгледаха през огромната стъклена преграда в главния инспектор. Заслушаха се в гласа на младия агент, който бе показал такава смелост, а сега бе рухнал.
В мрачния си кабинет в подземието полицай Ивет Никол записваше всичко и обляна в зелено сияние, слушаше.