Арман Гамаш запретна ръкава на якето си, за да погледне часовника.
Един и петнайсет. Беше малко рано за сбирката. Отпусна ръка върху чантата си, сякаш за да я предпази.
Вместо да влезе направо в „Шато Фронтенак“, реши да се разходи по терасата „Дуферин“ — дълга алея с дъсчена настилка, от която се откриваше гледка към река Сейнт Лорънс. През лятото тук изобилстваше от колички за сладолед, на всяка крачка свиреха улични музиканти, а хората си почиваха под сянката на беседките. Зимно време леденият и влажен вятър се носеше от река Сейнт Лорънс, сблъскваше се с пешеходците, спираше им дъха и буквално обелваше кожата от лицата им. Но пак се намираха хора, които да се разхождат по откритата тераса — толкова забележителна бе гледката.
Имаше и още една атракция. La glissade — ледената пързалка. Всяка зима се извисяваше над пешеходната алея. Когато Гамаш зави зад ъгъла на шатото, вятърът го удари в лицето. От очите му бликнаха сълзи и веднага замръзнаха. По-нататък, насред терасата, се виждаше пързалката с три ленти за спускане и стъпала, изкопани отстрани в снега.
Дори в този мразовит ден децата мъкнеха шейните под наем нагоре по стълбата. Всъщност колкото по-студен бе денят, толкова по-добре. Ледът щеше да е гладък и шейните щяха да се спускат неудържимо по стръмния наклон и да политат надалече от ръба на пързалката. Някои шейни бяха толкова бързи и прелитаха такива разстояния, че минувачите по терасата трябваше да отскачат от пътя им.
Главният инспектор забеляза, че не само деца се изкачват по пързалката, имаше и възрастни, включително няколко млади влюбени двойки. Спускането вършеше същата чудесна работа като страшен филм и младежите лесно си спечелваха прегръдка. Гамаш си спомни ясно как в началото на връзката си с Рен-Мари бяха дошли на тази пързалка. Качиха се до върха, като теглеха дългата шейна тобоган след себе си, и изчакаха реда си. Въпреки че се страхуваше до смърт от високото, Арман полагаше усилия да не го показва пред това момиче, което така безвъзвратно бе похитило сърцето му.
— Искаш ли аз да седна отпред? — прошепна младата жена, когато хората пред тях се оттласнаха и полетяха надолу по склона.
Той я погледна, готов да възрази, но осъзна, че пред него стои човек, когото няма нужда да лъже, с когото може и да не се преструва. Може да бъде себе си.
Шейната им се носеше към терасата „Дуферин“ под тях, макар че изглеждаше сякаш се спускат стремглаво направо към реката. Арман пищеше и стискаше здраво Рен-Мари. Когато стигнаха до края на пързалката, се смяха толкова дълго и силно, че Гамаш си помисли, че ще се пукне. Никога повече не повтори това преживяване. Когато доведоха Даниел и Ани след години, майка им ги качи на шейната и се спусна с тях, докато татко им ги чакаше долу с фотоапарата.
Сега главен инспектор Гамаш стоеше отстрани и наблюдаваше децата, младите влюбени и една възрастна двойка, които се качваха по тесните, издълбани в снега стъпала и се спускаха надолу.
Някак успокоително му действаше фактът, че и те пищяха. И се заливаха от смях.
Както гледаше хората на пързалката, дочу друг вик, но този път от различна посока. Носеше се някъде отвъд оградата на терасата, от реката.
Не бе единственият забелязал. Няколко човека се приближиха до парапета. Детективът също закрачи нататък. Нямаше нищо изненадващо в гледката — отбори гребци в канута бяха излезли да тренират сред ледените късове. Състезанието бе в неделя, само след два дни.
— Греби, греби! — ехтеше командата.
Лодките бяха три, но ясно и високо се чуваше само един глас.
— Леви, греби, леви, греби. — Английски глас.
Гамаш се напрегна, но не можа да различи от кое кану идват виковете, нито разпозна гласа. Не беше Том Хенкок. Не му се струваше вероятно и да е Кен Хаслъм. Наблизо забеляза зрителна тръба и макар че бе почти замръзнала, както и той самият впрочем, инспекторът пусна в нея няколко монети и я насочи към реката.
Не беше първата лодка.
Нито втората. Виждаше как устните на капитана се движат, но не чуваше думи.
Обърна тръбата към най-далечната лодка. Не беше възможно. Не и чак оттам. Нима пронизителният глас бе способен да преодолее цялото това разстояние?
Кануто беше насред реката, в него седяха шестима мъже и гребяха. В състезанието се разрешаваше да се ползват различни стилове на гребане, а лодките можеха да се придвижват по вода или да бъдат бутани или влачени по леда. Този отбор тъкмо се насочваше от откритите води към полето от ледени късове нагоре по течението.
— Греби, греби! — чу се отново командата. Този път Гамаш успя да види чий е гласът, тъй като гребците се носеха напред, но бяха обърнати с гръб към посоката на движение.