Детективът се взря през увеличителното стъкло, но не смееше да докосне челото си до металната тръба, защото се боеше, че кожата му ще залепне за вледенената повърхност.
Гръмогласният ясен тембър принадлежеше на Кен Хаслъм.
Докато вървеше към шатото, главният инспектор се замисли върху това. Защо този човек цял живот, при всякакви обстоятелства, шепнеше едва чуто, а всъщност явно бе способен да вика?
И то по-силно от всички наоколо. Гласът му бе пронизителен.
Дали самият Хаслъм бе изненадан не по-малко от Гамаш? Възможно ли бе на шейсет и осем годишна възраст да е намерил гласа си сред ледовете на Квебек, когато се е захванал с нещо, което малцина биха посмели да опитат?
Влизането на закрито бе истинско облекчение, особено ако влизаш в „Шато Фронтенак“. Гамаш прекрачи прага на великолепното хотелско фоайе, свали си ръкавиците, палтото, шапката и шала и ги остави на гардероб. След това, все още отпуснал предпазливо ръка върху чантата си, тръгна по дългия и широк коридор към двойната стъклена врата в дъното, през която струеше светлина.
Влезе в „Сен Лоран“ и се спря. Пред него бе кръглият, облицован в дърво бар, около бара бяха подредени масите, а зад тях се издигаха огромните прозорци. В двете камини горяха буйни огньове.
Но не го очакваха тук.
Гамаш погледна надясно и с изненада забеляза врата, която не бе виждал досега. Отвори я и прекрачи в светла и просторна странична зала. И тук бе запалена камина.
Някой говореше, но при влизането му замлъкна. Дузина лица се обърнаха към него. Всички бяха възрастни бели мъже. Бяха се разположили по удобните дивани с дамаска на цветя, по столовете с широки облегалки и по фотьойлите. Гамаш очакваше нещо по-официално — заседателна зала, дълга маса, катедра.
Очакваше и срещата да не е започнала още. Беше 13,25 часа. Емил бе казал, че началото е в 13,30, но заседанието явно вече вървеше с пълна сила.
Хвърли поглед към Комо, който му се усмихна и веднага след това отклони очи.
— Bonjour — поздрави главният инспектор. — Надявам се, че не съм ви обезпокоил.
— Ни най-малко — посрещна го Рене Далер, все така едър и дружелюбен като последния път, когато се бяха срещнали. Останалите също се изправиха.
Гамаш обиколи стаята, за да стисне ръката на всеки мъж и да отвърне с усмивка на поздравите. Членовете на дружество „Шамплен“ се държаха сърдечно и приятно, но въпреки това детективът остана с впечатление, че атмосферата в залата е напрегната, като че ли с влизането си бе прекъснал някакъв спор.
— Разбрахме, че искате да разговаряте с нас — започна мосю Далер и посочи едно от големите кресла.
— Да. Едва ли ще ви изненадам, че е във връзка със смъртта на Огюстен Рено.
Гамаш седна. Някои от присъстващите закимаха съчувствено, а други само го гледаха предпазливо. Дружеството не бе тайно общество в пълния смисъл, но имаше нещо потайно в него.
— Всъщност бих искал да започна с няколко думи за Шарл Шиники.
Това предизвика реакцията, която главният инспектор очакваше. Няколко мъже поизправиха гръб, а повечето се спогледаха и стрелнаха детектива с раздразнени погледи.
Рене Далер отново взе нещата в свои ръце:
— Простете, мосю Гамаш, но нали разбирате, че не сме историческо дружество от общ характер?
— Oui, merci, зная, че сте дружество „Шамплен“. — Когато изрече думите, нещо сякаш се намести. Société Champlain. — Но моят разказ не започва нито със Самюел дьо Шамплен, нито с Огюстен Рено, а някъде по средата. По-точно през 1869 година с отец Шиники.
— Този е бил ненормален — обади се възрастен мъж от дъното на залата.
— Значи все пак сте чували за него — рече Гамаш. — Да, според някои е бил луд, а според други герой. Но в нашата история е съвсем различен.
Хвърли поглед към Емил, който се бе загледал през прозореца. Дали се опитваше да се дистанцира от случващото се?
— Отец Шиники бил известен с едно — започна главният инспектор. — Искал да спаси алкохолиците. За да го стори, трябвало да отиде там, където се подвизавали. През шейсетте години на XIX век в град Квебек това била улица „Пти Шамплен“, точно под нас.
И наистина, ако Гамаш можеше да се засили достатъчно и да скочи от прозореца, щеше да прелети над терасата „Дуферин“ и да се приземи на улица „Пти Шамплен“. Днес тя бе очарователна калдъръмена алея с магазинчета за дантели, сергии за сувенири и кафенета, но преди век е била част от всеизвестния с лошата си слава Бас Вил — квартал, населяван от пияници, мошеници и проститутки, потънал във воня и зарази.