— Отказали предложението и настояли да получат по хиляда долара. Дъглас склонил, но чак след като ги накарал да се закълнат, че ще пазят тайна, и научил къде живеят. Ирландците мразели англичаните, но и се страхували от тях. Знаели какво се крие под цивилизованата маска. Били наясно на какво е способен един англичанин, ако го ядосат. Патрик и O’Mapa се съгласили, занесли ковчега в мазето и си тръгнали.
Телефонът отново завибрира. Гамаш продължи да не му обръща внимание.
— Откъде знаете всичко това? — попита някой.
— От една книга, която намерих.
Гамаш се наведе и извади от чантата си томче с черна кожена подвързия. Вдигна го и погледна към Емил, който го наблюдаваше с изненада и още нещо. Усмивка? Или гримаса?
— Дневникът на отец Шиники от 1869 година. Огюстен Рено е попаднал на него, разбрал е важността му и го е скрил.
— Къде го намери? — поинтересува се Комо.
— В библиотеката на Литературно-историческото дружество. — Гамаш впери поглед в своя наставник.
— Огюстен Рено е скрил дневника в библиотеката? — учуди се Рене Далер.
— Не — поясни Гамаш, — убиецът му го е сторил.
— Защо ни разказвате всичко това? — попита Жан Амел, слабият и сдържан господин, който както винаги седеше до Далер.
— Според мен се досещате защо. — Детективът се взря право в очите на мъжа, докато Амел сведе поглед.
— Къде, казахте, са копали ирландските работници? — обади се един от членовете на дружеството.
— Не ви казах, но сега ще го направя. Под „Старият чифлик“.
В залата се спусна тишина. Всички бяха вперили поглед в главния инспектор.
— Намерил си и другата книга, нали? — наруши Емил мълчанието.
— Да.
Гамаш бръкна в чантата, която сега лежеше в скута му. Чантата, която бе пазил внимателно през последните няколко часа.
— Миналата година от Литературно-историческото дружество разпродали кашони с книги, които дори не си направили труда да прегледат. Огюстен Рено купил няколко кашона. Когато решил да провери с какво се е сдобил, разбрал, че заглавията са от колекцията на отец Шарл Шиники. Не е много обещаващо, особено за запален по Шамплен учен…
Думата „учен“ предизвика презрителни покашляния.
— Затова и не бързал да ги прочете. В крайна сметка обаче, докато ги разлиствал, попаднал на нещо необикновено. Отбелязал го в собствения си дневник, но както подобава на Рено, бил доста… — Гамаш обмисли как точно да се изрази и накрая довърши: — предпазлив.
— Искате да кажете „изкуфял“? — намеси се Жан Амел. — Не може да се вярва на нищо от това, което Рено е казал или написал.
— Не, имам предвид точно „предпазлив“. И е имал право. Откритието му било поразително.
Детективът извади друга книга, подвързана с черна кожа, по-голяма и по-дебела от първата. С оръфани ръбове и доста вехта, но все пак в добро състояние. Не бе виждала бял свят в продължение на векове, но после била изровена и прекарала следващите трийсетина години анонимно на рафтовете в дома на отец Шиники. До смъртта му.
— Това — вдигна томчето Гамаш — била тайната на отец Шиники, която в крайна сметка го последвала в гроба. Когато починал, неговата икономка опаковала книгите му и ги изпратила на Литературно-историческото дружество. Случило се преди повече от век, но никой от ЛИД не подозирал какви съкровища се крият в тези кутии. Огюстен Рено прочел в дневника на Шиники за съдбовната среща, състояла се една юлска вечер през 1869 година, и в кашона със стари издания, между множеството религиозни книги, сборници с проповеди и семейни библии, открил това.
Инспекторът сложи едрата си длан върху невзрачната кожена подвързия. Трудно бе да се разпознае истинското съдържание между кориците.
Телефонът му вибрираше за пореден път. Търсеха го на личния му номер. Малко хора го знаеха, а сега не спираше да звъни от десет минути.
— Може ли? — протегна ръка Емил.
— Oui. — Главният инспектор се изправи и подаде книгата на своя наставник. Наблюдаваше как Комо прави точно това, което самият той бе сторил час по-рано. Същото, което вероятно и Огюстен Рено бе направил преди около месец. И отец Шиники — преди повече от век.
Емил отвори обикновената кожена корица и отгърна на титулната страница.
Пое си рязко въздух и с въздишка от устата му се отрониха две думи:
— Bon Dieu.
— Да — кимна Гамаш. — Мили боже.
— Какво има? — попита Жан Амел, като излезе от удобната сянка на приятеля си Рене. Вече бе ясно кой е истинският лидер на дружество „Шамплен“.
— Намерили са Шамплен — отрони Комо, вперил поглед в Гамаш. Не беше въпрос, нямаше нужда от повече въпроси. — Ирландските работници са изкопали ковчега на Шамплен изпод „Старият чифлик“.