Не. Трябваше да избират. Да вземат решение.
Гамаш виждаше полицай Никол, застанала до вратата. Готова. Видя яростта й, когато й съобщи решението си.
— Ще го гледате ли? — попита Бовоар.
Главният инспектор се замисли:
— Да, а ти?
— Може би. — Жан Ги също замълча. — Да.
Настана тишина, докато и двамата мъже осъзнаваха какво означава това.
— О, боже! — въздъхна Бовоар.
— Не го гледай сам — посъветва Гамаш заместника си.
— Иска ми се…
— И на мен — увери го началникът му. И на двамата им се искаше едно и също. Ако трябваше пак да преживеят случилото се, да можеше поне да са заедно.
Детективът се отпусна тежко в едно от кожените кресла на бар „Сен Лоран“, помоли за чаша вода и се обади на Рен-Мари.
— Опитвах се да се свържа с теб — изрече съпругата му напрегнато, разтревожено.
— Знам, съжалявам. Бях на среща. Жан Ги току-що ми каза. Ти как разбра?
— Даниел се обади от Париж. Казал му някакъв колега. После позвъни и Ани. Явно видеото се е появило по обяд и се е разпространило като пожар. През последния половин час не спират да те търсят журналисти. Арман, толкова съжалявам.
Чуваше напрежението в гласа на жена си и бе готов с удоволствие да убие онзи, който й го е причинил. Този човек бе насилил Рен-Мари, Ани и Даниел, Инид Бовоар отново да изживеят ужаса. И още по-лошо — причинил го бе на семействата на загиналите полицаи.
Идеше му да се протегне през телефонната линия и да притисне Рен-Мари в прегръдките си. Да я залюлее и да я утеши, че всичко ще бъде наред, че това е само призрак от миналото. Най-лошото бе зад гърба им.
Но дали наистина бе така?
— Кога ще се прибереш?
— Утре.
— Кой би постъпил така, Арман?
— Не знам. Трябва да изгледам записа, но ти недей. Можеш ли да ме изчакаш, докато се върна вкъщи? Ако все още не си се отказала да го гледаш, нека поне да сме заедно.
— Ще почакам — съгласи се Рен-Мари. Можеше да почака.
В ума й нахлуха откъслечни спомени от онзи ден. Арман не се бе прибрал у дома. Изабел Лакост се бе свързала с нея и бе обяснила, че главният инспектор работи по някакъв случай и не може да разговаря с нея в рамките на деня.
Дотогава не й се бе случвало да минат двайсет и четири часа, без да чуе гласа на съпруга си. Нито веднъж за повече от трийсет години съвместен живот. На следващата сутрин една от колежките й в Националната библиотека бе пристигнала на работа, пребледняла като мъртвец.
Новинарска емисия по радио „Канада“. Престрелка. Сред жертвите — полицаи от Sûreté, включително висш офицер от отдел „Убийства“. Рен-Мари се бе втурнала към болницата, без да слуша повече репортажи.
Страхуваше се. Светът се бе свил и в главата й съществуваше само една-едничка цел. Да се добере дотам. Да се добере. В отделението за спешна помощ бе попаднала на Ани, тъкмо пристигнала.
„По радиото казаха, че татко…“
„Не искам да слушам.“
Утешаваха се една друга. Утешаваха в чакалнята Инид Бовоар, съпругата на Жан Ги. Прииждаха и други хора, които не познаваше. В тази гротескна пантомима непознати споделяха успокоителни думи, докато тайно, отчаяно и гузно се молеха лошите новини да не са за тях, а за другите.
На вратата на спешното отделение се бе появил парамедик, погледнал бе към тях, а после настрани. По униформата му имаше кръв. Ани бе сграбчила ръката на майка си.
Сред мъртвите.
Лекар ги бе отвел настрана, далече от останалите в чакалнята. На Рен-Мари й се виеше свят, но се бе опитала да събере сили, за да чуе немислимото. Тогава до ушите й достигнаха думите.
Жив е.
Не бе способна да възприеме останалото. Огнестрелни рани в гърдите и в главата. Пневмоторакс. Кръвоизлив.
Жив бе, само това й бе достатъчно. Но имаше и друг.
„А Жан Ги — попитала бе. — Жан Ги Бовоар?“
Лекарят се бе поколебал.
„Трябва да ни кажете“ — бе настояла Ани доста по-разпалено, отколкото Рен-Мари очакваше.
Прострелян в корема. В момента го оперират.
„Но ще се оправи, нали?“
Не се знаеше.
„Баща ми. Казахте, че имал кръвоизлив. Какво значи това?“
„От изстрела в главата се е получил мозъчен кръвоизлив — обяснил бе лекарят. — Като инсулт.“
Рен-Мари не се интересуваше от подробности. Беше жив. Повтори си го и сега, както си го бе повтаряла всеки час, всеки ден оттогава. Няма значение какво бе заснето в онова проклето видео. Той беше жив.
— Нямам представа какво е видеото — каза Гамаш. Това бе самата истина. Насилил се бе да си припомни заради разпита, но в главата му бе останала само бъркотия от впечатления, хаос, шумове, викове и писъци. И стрелци, навсякъде стрелци. Много повече, отколкото бе очаквал.