— Значи сте отпратили един възрастен човек, който е дошъл при вас само с молба да го приемете и нищо повече?
— Не се гордея с постъпката ни. Именно този въпрос искахме да обсъдим, преди да дойдеш. Настоявах пред останалите членове да ти разкажем всичко и ги предупредих, че ако не са съгласни, сам ще го направя. Толкова съжалявам, Арман. Допуснах грешка. Просто си мислех, че това няма отношение към разследването. Никой не вярваше на Рено. Никой.
— Някой му е повярвал. И го е убил.
На сбирката на дружество „Шамплен“ бе пълно с възрастни квебекчани. Какво ги обединяваше в един клуб? Определено на първо място бе интересът им към Шамплен и ранната колония, но дали това бе достатъчно да гарантира доживотна лоялност? Имаше ли нещо повече?
Самюел дьо Шамплен не беше просто поредният изследовател, а Бащата на Квебек. За квебекчани се бе превърнал в символ на величие и свобода. На нови светове и нови държави.
На суверенитет. Отделяне от Канада.
Гамаш си спомняше радикалните действия от края на шейсетте години на XX век. Бомбите, отвличанията, убийствата. Всичко това — дело на млади сепаратисти. Но младите сепаратисти от онова време бяха остарели и сега се събираха в клубове, заседаваха в луксозни зали и пиеха фини аперитиви.
Дали заговорничеха?
Самюел дьо Шамплен бе открит и бе станало ясно, че е протестант. Как щеше да реагира Църквата? А сепаратистите?
— Как стигна до книгите? — попита Емил и сведе поглед към чантата на Гамаш.
— Сетих се за чантата на Рено. Защо му е било да я взема, ако е имал в себе си само една малка карта? Трябва да е носил и още нещо в нея. Когато не успяхме да намерим книгите, осъзнах, че навярно са били у него през цялото време. Огюстен Рено не е посмял да се раздели с тях нито за миг. Сигурно ги е занесъл в Литературно-историческото дружество, когато се е срещнал там с убиеца си. Но не бяха открити край трупа му. Което означава, че убиецът ги е взел. И какво е направил с тях?
Емил присви очи, докато мислите му следваха пътеката, която Арман бе начертал. Усмихна се:
— Убиецът не е могъл да ги прибере у дома си. Биха доказали вината му много лесно, ако ги намерят у него.
Гамаш наблюдаваше наставника си.
— Предполагам, че е могъл да ги унищожи — продължи да размишлява Комо. — Да ги хвърли в камината, да ги изгори. Но не му е давало сърце да постъпи така. Затова какво направил?
Двамата мъже се взираха един в друг насред многолюдното фоайе на хотела. Около тях се стичаше поток от хора като грамадна река — някои бяха навлечени с няколко пласта дрехи заради студа навън, други носеха официални костюми и може би отиваха на коктейл, а трети бяха запасали пъстрите традиционни карнавални пояси, les ceintures fléchées115. Всички подминаваха изисканите господа, които стояха неподвижно насред потока.
— Скрил ги в библиотеката — заключи Емил победоносно. — Къде другаде? Разбира се, че ще ги скрие сред хиляди подобни стари, подвързани с кожа, непрочетени и неоценени томове. Толкова е просто.
— Прекарах сутринта в търсене и най-накрая ги намерих — потвърди Гамаш.
Двамата приятели излязоха от шатото и дъхът им секна, когато мразовитият въздух лъхна в лицата им.
— Намерил си книгите, но какво е станало с Шамплен? — попита Комо и примигна в студа. — Какво са направили с него Джеймс Дъглас и Шиники?
— Скоро ще разберем.
— ЛИД? — предположи Емил, когато завиха наляво и минаха покрай старинните каменни сгради, покрай дърветата, в които все още имаше заседнали гюлета, покрай миналото, което и двамата обичаха. — Тогава защо главният археолог не е намерил Шамплен преди няколко дни, докато търсеха останките там?
— Откъде знаеш, че не е?
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
Когато главният инспектор и Емил Комо пристигнаха в Литературно-историческото дружество, във фоайето ги посрещнаха събрани Елизабет, Портър Уилсън, дребничката библиотекарка Уини и мистър Блейк.
— Какво става? — започна направо Портър, преди дори Гамаш и Комо да са затворили вратата след себе си. — Главният археолог се появи отново с няколко помощници, онзи инспектор Ланглоа също е тук. Нареди ни да не припарваме до собственото ни мазе.
— Имахте ли намерение да ходите там? — попита детективът, докато сваляше палтото си.
— Ами не.
— Налага ли ви се да ходите?
— Ни най-малко.
Двамата мъже се изгледаха продължително.
— О, за бога, Портър, не ти ли е неудобно? — намеси се Елизабет. — Остави хората да си вършат работата. Но — възрастната жена се обърна към новодошлите — ще сме ви благодарни, ако ни дадете някаква информация. Колкото е възможно.