— А останките на Шамплен са щели да вдигнат шум — кимна инспектор Ланглоа. — По-добре да погребеш мъртвите и да оставиш миналото зад гърба си.
— Но мъртвите имат навика да се вдигат от гроба — отбеляза Шевре, — особено около Джеймс Дъглас. Знаете за неговата дейност, нали?
— В качеството му на осквернител на гробници? Да — отвърна Гамаш.
— А за мумиите? — продължи археологът.
— Мумии? — изненада се Ланглоа.
— Друг път ще ви разкажа — прекъсна разговора главният инспектор. — Сега трябва да намерим още едно тяло.
През следващия час археологът и неговите асистенти претърсиха отново мазето и намериха още метални касетки, пълни със зеленчуци.
Но под стълбата, точно където металните стъпала опираха в почвата, се натъкнаха на нещо различно. При първия си оглед в началото на седмицата го бяха пренебрегнали. Предположили бяха, че металотърсачът се е активирал от самата стълба, но сега огледаха по-внимателно и разбраха, че там наистина има нещо.
Започнаха да копаят внимателно, но без особен ентусиазъм или вяра. В крайна сметка лопатите удариха в нещо. То бе по-голямо от металните касетки. И изобщо не беше метално, а от дърво.
Продължиха с внимателното изравяне, копаеха бавно, правеха снимки и записваха цялото събитие. Старателно, без да бързат, разкриха ковчег. Събраха се около него и по навик се прекръстиха.
Инспектор Ланглоа повика своя екип от криминалисти. Хората му пристигнаха след няколко минути. Взеха проби, направиха още снимки, снеха отпечатъци.
Докато камерите записваха, ковчегът бе издигнат на повърхността, а археологът и главният му асистент започнаха да вадят дългите ръждиви пирони. Гвоздеите излизаха от дървото със стържене, сякаш не искаха да напуснат местата си и да разкрият това, което са пазили скрито толкова дълго.
След като най-сетне бе освободен от пироните, капакът можеше да се вдигне. Серж Шевре посегна, но се спря. Хвърли поглед към главния инспектор и го повика с жест да пристъпи напред. Детективът поклати глава, но по настояване на археолога все пак склони да се приближи.
Арман Гамаш стоеше пред проядения от червеи ковчег. Обикновена кленова дървесина от древните гори, които били изсечени преди четиристотин години, за да освободят място за издигането на град Квебек. Усещаше треперенето на дясната си ръка и знаеше, че и другите го забелязват.
Посегна и докосна ковчега. Треперенето спря. Отпусна длани върху дървото и се замисли какво предстои да се случи. Моментът бе дошъл след издирване, продължило с векове. След като стотици хора бяха посветили живота си единствено на търсенето на Шамплен — Бащата на Квебек. След като собственото му детство бе преминало в четене, фантазиране и игри с приятели, които повтаряха историческите събития. С пръчка в ръка бе възсядал скалите в парк „Мон Роял“ и се бе преструвал, че командва голям кораб, бие се във велики сражения, оцелява в ужасни бури. Доблестен. За него, както и за почти всеки ученик в Квебек, Самюел дьо Шамплен бе истински герой.
Изследовател, картограф, създател. На Квебек.
Гамаш сведе очи към широките си длани, с които внимателно докосваше старинното дърво.
Самюел дьо Шамплен.
Отстъпи встрани и прикани с жест Емил Комо да заеме мястото му. Възрастният мъж поклати глава, но детективът го хвана за ръка, заведе го до ковчега и се усмихна на своя наставник.
— Merci — раздвижи устни Емил. С помощта на главния археолог, бавно и внимателно, повдигна тежкия, обкован с олово капак.
Вътре лежеше скелет. Най-сетне, откриха го.
След дълго мълчание главният археолог проговори, като се взираше в ковчега.
— Или Шамплен е имал още една голяма тайна, или това не е той.
— Какво искате да кажете? — попита Гамаш.
— Това е жена.
Нещо се бе променило. Жан Ги Бовоар го усещаше. Хората го гледаха по-различно. Сякаш го бяха виждали гол или много уязвим и сега не можеха да си го представят иначе.
Но не бяха видели човека, който той всъщност беше, а една негова монтирана версия.
Бяха гледали видеозаписа, всички до един. Очевидно бе. Инспекторът беше единственият в Трите бора, който не си бе пускал видеото. Той и може би Рут, която тъкмо бе излязла от каменната епоха.
Но ако жителите на Трите бора си мислеха, че знаят нещо за него, то той знаеше нещо за тях, което никой друг не подозираше. Знаеше кой е убил Отшелника.
Беше късен петъчен следобед. Слънцето отдавна се бе скрило и бистрото се опразваше. След като бяха пийнали по нещо, хората се прибираха по домовете си, за да вечерят.