Дори в порицанието на Габри към Гамаш имаше доброта и загриженост.
Арман погали пликовете с пръст и почти усети нежността на едрия мъж. Но долови и друго — увереността му.
Той не е убиецът. Габри повтаряше това изречение отново и отново във всяко писмо, сякаш повторението щеше да го затвърди като истина.
Защо му е на Оливие да мести трупа?
Гамаш спря да милва хартията с пръст и се загледа през прозореца. После извади мобилния си телефон и се обади на някого.
След като закуси, детективът се изкачи по стръмната и хлъзгава улица. Зави наляво и тръгна към Литературно-историческото дружество. От време на време отстъпваше настрани и нагазваше в някоя пряспа, за да пропусне покрай себе си семействата, които се пързаляха по тротоара. Децата бяха омотани и овързани като пашкули, защитени от суровия студ на квебекската зима. Отиваха към Ледения дворец на Боном, ледената пързалка или към някоя cabane à sucre23, където топлият кленов сироп се изливаше върху сняг и се втвърдяваше до консистенцията на дъвчащ бонбон. Вечерите на Карнавала бяха за студентите, които се напиваха и купонясваха, но ярките дни бяха за децата.
Гамаш за пореден път се удиви на красотата на този старинен град: на тесните виещи се улички, на каменните здания, на металните покриви, затрупани под сняг и лед. Сякаш се бе озовал в средновековно европейско селище. Но Квебек беше нещо повече от атрактивна отживелица или приятен тематичен увеселителен парк. Той бе жив, пулсиращ пристан, величествен град, който бе попадал под различна власт, но бе успял да съхрани сърцето си. Снегът започна да се сипе на по-тежки парцали, но почти нямаше вятър. Вечно красивият град изглеждаше още по-вълшебен през зимата: сняг, светлини, теглени от коне calèches24, хора, загърнати в топли и цветни дрехи, за да се пазят от студа.
Когато се изкачи по улицата, детективът спря, за да си поеме въздух. С всеки изминал ден му бе все по-лесно да го прави. Здравето му укрепваше благодарение на дългите спокойни разходки с Рен-Мари, Емил, Хенри или понякога без компания.
Но през последните дни никога не оставаше сам. Жадуваше за блажена самота.
Avec le temps, бе казал Емил. С времето. Навярно бе прав. Силите му се връщаха, но защо разумът му все още се бавеше?
Гамаш отново закрачи и забеляза, че по-нататък по улицата се случва нещо. Съзря полицейски коли. Най-вероятно създаваха проблеми някакви студенти с махмурлук, които са дошли в Квебек, за да опитат официалната напитка на Карнавала, „Карибу“ — почти смъртоносна смесица от портвайн и алкохол. Макар че нямаше доказателства, Арман бе сигурен, че именно „Карибу“ е виновен за оплешивяването му, започнало преди да навърши трийсет.
Когато наближи Литературно-историческото дружество, видя още коли от градската полиция на Квебек и кордон от служители на реда.
Спря. Хенри също спря до него, седна и загледа напрегнато.
Тази пресечка беше по-спокойна и по нея минаваха по-малко хора, отколкото по познатите маршрути в центъра. Виждаше как минувачи се стичат по съседните улици, само на няколко метра от него, без изобщо да забелязват какво става наблизо.
Полицаи стояха пред стълбището, което водеше към входната врата на старата библиотека. Други обикаляха нервно. До тротоара бе паркиран бус на фирма за ремонт на телефонни линии. Пристигнала бе и линейка, но лампите й не просветваха — нямаше спешност.
Това означаваше едно от двете: или сигналът е бил фалшив, или не е бил, но вече не беше нужно да се бърза.
Гамаш знаеше какъв е случаят. Няколко полицая се бяха облегнали на линейката, смееха се и се ръчкаха един друг. Главният инспектор стоеше от другата страна на улицата, настръхнал от негодувание, защото самият той никога не позволяваше подобно поведение на място, където е извършено престъпление. В живота имаше време за смях, но не и в близост до скоро настъпила насилствена смърт. А тук имаше мъртъв човек, убеден беше. Не само инстинктът му го подсказваше, имаше и купища знаци. Броят на полицаите, липсата на спешност, линейката.
Ставаше дума за убийство. Кордонът бе безспорното доказателство.
— Отдръпнете се, мосю — приближи се към него млад нахакан полицай. — Няма нищо за гледане.
— Исках да вляза в библиотеката — отвърна Гамаш. — Знаете ли какво се е случило?