— Надникнах през прозорците и видях… — Гласът на Стария заглъхна. Мишел се пресегна и тихо сложи длан върху ръката му. Младият мъж бавно се окопити, задиша по-спокойно и равномерно и след малко бе готов да продължи разказа си. — Видях вещите на баща ми. Всичко, което бе пазил в една стаичка у дома. Специалното място за специалните неща, така го наричаше. Само той и аз знаехме за тези предмети. Рисуваното стъкло, чиниите, свещниците, мебелите. Всичко беше там.
Очите на Стария заблестяха. Погледът му блуждаеше в далечината. Вече не беше в бистрото с останалите. Пренесъл се бе отново при колибата. Стоеше отвън и гледаше през прозореца.
— Оливие подаде торбата на стареца и двамата седнаха. Пиеха чай от чаши, които татко ми бе давал да пипна. Хранеха се от чинии, за които ми бе разказвал, че са принадлежали на императрица.
— И са били обградени от вещи, свързани с името Шарлот — вметна Бовоар.
— Да, като майка ми. Татко казваше, че са специални, защото му напомнят за мама. Шарлот.
— Затова сте кръстил сина си Чарлс — предположи Бовоар. — Детето всъщност носи името на майка ви. Шарлот. А не на баща ви.
Мъндин кимна, но не погледна към момченцето. Не беше в състояние да погледне нито сина си, нито жена си.
— Какво стана тогава? — попита Жан Ги. Знаеше, че трябва да говори тихо, меко, почти хипнотизиращо, за да не развали магията. Да позволи на младия мъж да доразкаже историята си.
— Тогава разбрах, че пред мен е човекът, който бе убил баща ми преди петнайсет години. Така и не повярвах, че е било нещастен случай. Не съм глупак. Знам, че според повечето хора татко се е самоубил, че нарочно е тръгнал по заледената река. Но аз го познавах. Убеден бях, че никога не би постъпил така. Ако беше мъртъв, някой го бе убил. Чак по-късно осъзнах, че най-скъпоценните му вещи са изчезнали. Опитах се да говоря с майка ми, но тя като че ли не ми вярваше. Татко никога не й бе показвал своето съкровище. Само на мен.
Стария продължи:
— Баща ми бе убит, а безценните му антики — откраднати. Най-накрая бях намерил човека, извършил престъплението.
— Какво направи, Патрик? — попита Мишел. За първи път се обръщаха един към друг с истинските си имена. Имената, които пазеха само за най-интимните си мигове заедно, когато не бяха Стария и Съпругата, а Патрик и Мишел. Двама влюбени млади.
— Исках да измъча този човек. Исках да му покажа, че някой го е разкрил. Една от любимите ни книги у дома беше „Паяжината на Шарлот“, затова изплетох паяжина от корда, промъкнах се в колибата, докато старецът работеше в зеленчуковата си градина, и я закачих за гредите. За да я види там.
— И сте вплели думата woo в паяжината — обади се Бовоар. — Защо?
— Така ме наричаше баща ми. Тайното ми име, само между нас двамата. Разказваше ми много за дървото. Когато бях малък, се опитвах да произнеса думата, но успявах да кажа само „во“ вместо „дърво“118. Затова той започна да ме нарича така. Невинаги. Само понякога, когато бях в прегръдките му. Притискаше ме силно към себе си и прошепваше: Во. Woo.
Вече никой не смееше да погледне красивия млад мъж. Присъстващите отклониха очи от изгарящата гледка. От затъмнението. Цялата тази любов се бе превърнала в омраза.
— Наблюдавах го, скрит сред дърветата, но Отшелника сякаш не забелязваше паяжината. Затова взех най-ценното, което притежавах. Държах го в торбичка в работилницата си. Не го бях поглеждал от години. Но онази нощ го взех и го занесох до колибата.
Възцари се тишина. Хората в бистрото си представиха картина: тъмен силует се прокрадваше през тъмната гора. Към онова, което дълго бе търсил и най-сетне бе открил.
— Изчаках няколко минути, след като Оливие си тръгна. Сложих предмета пред вратата и почуках. Скрих се в сенките и останах да наблюдавам. Старецът отвори вратата и надникна, явно очакваше да види Оливие. Първо изражението му бе развеселено, след това — объркано. После започна да става леко уплашено.
Огънят в камината пропукваше. От него отхвръкнаха няколко искри, които се превърнаха в сажди и угаснаха бавно. А Стария продължи да разказва.
Отшелника обхванал с поглед дърветата и тъкмо щял да затвори вратата, когато забелязал, че пред прага му има нещо. Мъничък гост. Навел се и го вдигнал. Дума от дърво. Во. Woo.
Тогава Стария го видял. Изражението, за което мечтаел и фантазирал; залагал живота си, за да го получи: ужас, изписан на лицето на мъжа, който бе убил баща му. Същият ужас, който неговият баща навярно бе изживял, когато бе усетил как ледът се пропуква под краката му.