Служителят на реда му обърна гръб и се отдалечи, но това не притесни главния инспектор. С Хенри останаха пред сградата да наблюдават полицаите от кордона, които разговаряха помежду си.
По каменните стъпала слезе мъж, каза няколко думи на един от служителите, който охраняваше входа, и се насочи към цивилен наглед автомобил. Спря пред него, огледа се и се наведе, сякаш за да влезе в колата. Но не го стори. Вместо това бавно се изправи и погледна право към Гамаш. Вторачи се в него настойчиво за десетина секунди, което не е много, ако човек яде шоколадова торта, но за взиране си е доста. Мъжът внимателно затвори вратата на автомобила, тръгна към полицейската лента и прекрачи над нея. Когато забеляза това, младият служител на реда се отдели от колегите си, притича и се изравни с цивилния полицай.
— Вече му казах да си върви.
— Така ли било?
— Oui. Искате ли да го повторя по-настоятелно?
— Не, искам да дойдете с мен.
Докато останалите наблюдаваха, двамата мъже пресякоха заснежената улица и отидоха право при Гамаш. Настъпи мълчание. Тримата се гледаха напрегнато.
Тогава цивилният полицай направи крачка назад и отдаде чест. Младото ченге до него с удивление се втренчи във високия човек с дълго дебело яке, шал и плетена шапка, придружен от немска овчарка. Погледна по-внимателно. Взря се в добре оформената посивяла брада, в замислените кафяви очи, в белега.
Пребледня, направи крачка назад и също отдаде чест.
— Chef 25 — промълви младежът.
Главен инспектор Гамаш отвърна на официалния поздрав и махна на колегите си, за да оставят формалностите. Тези мъже дори не бяха членове на екипа му. Той беше от Sûreté du Québec, а те — от местната полиция на град Квебек. Сега вече разпозна цивилния полицай. Бяха се срещали на служебни конференции по въпросите на престъпността.
— Не знаех, че сте в Квебек, сър — каза видимо обърканият висшестоящ полицай. Навярно се чудеше защо началникът на отдел „Убийства“ към Sûreté du Québec се намира в непосредствена близост до това местопрестъпление.
— Вие сте инспектор Ланглоа, нали? Както сигурно знаете, в момента съм в отпуск.
Двамата полицаи кимнаха отсечено. Всички знаеха.
— Тук съм на гости при приятел. Идвам в библиотеката като частно лице, правя някои проучвания. Какво се е случило?
— Тази сутрин човек от компанията за ремонт на телефонни линии е открил труп. В мазето.
— Убийство?
— Определено. Някой се е опитал да го зарови, но когато телефонният техник започнал да копае, за да стигне до прекъснат кабел, се натъкнал на тялото.
Гамаш погледна към сградата. Знаеше, че преди стотици години в нея са се помещавали съдилище и затвор. Екзекутирали затворниците, като ги обесвали на прозореца над входната врата. Зданието бе ставало ням свидетел на насилствена смърт безброй пъти и познаваше хората, които я причиняват и от двете страни на закона. Сега се бе случила поредната насилствена смърт.
Докато се взираше, вратата се отвори и се появи фигура. От това разстояние, а и заради дебелите зимни дрехи, Арман не можеше да е сигурен, но му се стори, че е една от доброволките, които работеха в библиотеката. Възрастна жена. Тя хвърли поглед към тях и се поколеба.
— Съдебният лекар пристигна преди малко. Изглежда, жертвата не е там отдавна. Може би от няколко часа, не повече.
— Още не се е размирисал — обади се по-младият полицай. — От такива ми се повръща.
Гамаш си пое дълбоко въздух и издиша. Дъхът му замръзна в момента, в който излезе от тялото. Не каза нищо. Този служител не беше негов подчинен, не му беше работа да го обучава как е етично да се държи край наскоро починалите и какво уважение е нужно в тяхно присъствие. Колко съчувствие е необходимо, за да видиш жертвата като личност, убиеца като личност. С цинизъм и сарказъм, с черен хумор и грубиянски забележки не можеш да заловиш престъпника. Залавяш го, ако гледаш, мислиш и чувстваш. Просташките коментари не правеха пътя по-ясен, нито тълкуването на уликите по-лесно. Всъщност дори скриваха истината зад паравана на страха.
Но младият полицай не беше стажант на главния инспектор, а и случаят не беше негов.
Гамаш отмести поглед от младежа и забеляза, че възрастната дама е изчезнала. Тъй като не бе минало достатъчно време, за да е излязла и да се е отдалечила много, предположи, че се е прибрала обратно вътре.
Странна постъпка. Беше навлечена като за студа навън, а в крайна сметка не излезе.
Детективът отново си напомни, че случаят не е негов и няма работа тук.
— Искате ли да влезете, сър? — попита Ланглоа.