— Какъв бе планът им?
— Два камиона бомби. И двама млади мъже, готови да ги карат. От племето на индианците кри.
Том Хенкок се бе привел, за да попива от историята и разказвача й, но сега бавно се отпусна назад. Усети как гърбът му опира в студената каменна стена. Стена, издигната във времето преди индианците кри да разберат за наближаващата катастрофа. Катастрофа, за която дори бяха помогнали с готовност, като бяха показали на европейците своите водни пътища и ги бяха научили как да добиват кожи.
Твърде късно бяха осъзнали, че допускат ужасна грешка.
А сега, стотици години по-късно, двама техни потомци се бяха съгласили да управляват огромни камиони, натъпкани с експлозиви, по гладко асфалтиран път, минаващ през гора, която някога им бе принадлежала. Към язовирна стена, висока колкото трийсететажна сграда.
Щяха да я взривят. И да унищожат себе си. Семействата си. Селищата си. Горите, животните, боговете. Край на всичко. Бяха готови да отприщят потоп, който щеше да помете каквото срещне по пътя си.
С надеждата, че най-сетне някой ще чуе виковете им за помощ.
— Поне така са им казали — обясни главният инспектор. Изведнъж се почувства много уморен и му се прииска да заспи.
— Какво стана? — прошепна Том Хенкок.
— Главен комисар Франкьор стигна навреме. Спряха ги.
— А те дали…?
— Загинаха? — Гамаш кимна. — Да. И двамата бяха застреляни. Но язовирната стена бе спасена.
Свещеникът осъзна, че почти съжалява, задето нещата са се развили така.
— Казахте, че младежите от племето кри са били използвани. Имате предвид, че идеята не е била тяхна?
— Били са просто инструменти като камионите. Който и да е стоял зад този план, е подбрал експлозивни съставки. Бомбите са направили терористите, а пък ние сме докарали до отчаяние индианците кри.
— Но кои са били тези терористи? Ако двамата младежи са били просто инструменти в ръцете на престъпниците, кой тогава е отговарял за планирането? Кой е стоял зад всичко?
— Не знаем със сигурност. Повечето загинаха при нападението във фабриката. Имаше един оцелял, който бе подложен на разпити, но не съм чул какви са резултатите.
— Но сигурно подозирате нещо. Индианци ли са били?
Гамаш поклати глава.
— Бели. Англоезични. Добре обучени. Вероятно наемници. Пряката мишена беше язовирната стена, но реално целта им е било Източното крайбрежие на Съединените щати.
— Не Канада? Не Квебек?
— Не. Ако бяха разрушили „Ла Гранд“, всичко от Бостън до Ню Йорк и Вашингтон щеше да потъне в мрак. И то не само за час, а за месеци наред. Цялата електрическа мрежа щеше да рухне.
— И то на прага на зимата.
Двамата мъже замълчаха и си представиха как в град като Ню Йорк милиони уплашени и ядосани хора мръзнат на тъмно.
— Доморасли терористи? — попита Хенкок.
— Така предполагаме.
— Нямало е как да го предвидите — заяви свещеникът накрая. — Говорите за гордост, господин главен инспектор. Може би самият вие трябва да внимавате.
Думите бяха изречени с лекота, но въпреки това жегваха.
След кратко мълчание Гамаш отговори с лека усмивка:
— Съвсем вярно. Но в едно грешите, мистър Хенкок. Не заплахата трябваше да предвидя. По-скоро на много по-ранен етап трябваше да осъзная, че отвличането не е толкова просто. Трябваше да се досетя, че провинциалният фермер не е онзи, за когото се представя. А и…
— Да?
— Не бях готов за подобна ситуация. Отнасяше се за всички ни впрочем. Нямахме почти никакво време, а беше ясно, че става нещо мащабно. Веднага щом полицай Никол успя да изолира фразата „Ла Гранд“, разбрах какво е. Язовирът е на територията на индианците кри, затова изпратих там човек от своя екип, който да зададе няколко въпроса.
— Само един човек? Определено е трябвало да изпратите всички. — Хенкок се усети и спря. — Ако имате нужда от други тактически съвети, винаги можете да се обърнете към мен. Обучават ни в семинарията.
Младият свещеник се усмихна, а до него се чу тих кикот. След това дълбоко поемане на въздух.
— Индианците кри недолюбват Sûreté. Нищо чудно — рече Гамаш. — Прецених, че е достатъчно да изпратя един умен служител. Имаме връзки сред старейшините на племето. Полицай Лакост започна от тях.
Часовете отминаваха, но накрая докладите й бяха започнали да пристигат. Движеше се от селище на селище и през цялото време я придружаваше една възрастна жена. Главният инспектор бе срещнал старицата преди години на пейка пред „Шато Фронтенак“. Всички други я бяха подминавали като просякиня.