Елизабет си спомни и онази снимка, която се появи на първа страница на всеки вестник и на кориците на списанията — от „Пари Мач“ до „Маклийнс“, от „Нюзуик“ до „Пийпъл“.
На кадъра бе главният инспектор, затворил за миг очи, с леко вдигната глава и гримаса на лицето — миг на раздираща вътрешна мъка, станал публично достояние. Беше почти непоносимо за гледане.
Не бе казала на никого кой е тихият човек, който идваше да чете в библиотеката им, но това скоро щеше да се промени. Отново облече палтото си и внимателно слезе по заледеното стълбище. Забърза надолу по улицата, за да го настигне. Мъжът вървеше по улица „Сент Ан“ и водеше кучето си на каишка.
— Pardon — провикна се възрастната дама. — Excusez-moi26.
Човекът беше на известно разстояние от нея и току изчезваше сред щастливите туристи и жители на града, излезли да празнуват през уикенда. Зави наляво по улица „Сент Юрсюл“. Елизабет ускори крачка. Сви зад ъгъла и видя, че вече е минал половината улица.
— Bonjour! — повиши глас тя и замаха с ръка, но Гамаш бе с гръб към нея. Дори да я беше чул, сигурно си мислеше, че вика някой друг.
Наближаваше улица „Сен Луи“ и тълпата, която се носеше към Ледения дворец. Почти бе сигурно, че ще го изгуби, ако детективът се смесеше с хилядното множество.
— Господин главен инспектор!
Този вик не бе толкова силен като предишните, но високият мъж застина на място. Все още бе с гръб към нея и тя забеляза, че някои минувачи го поглеждат с неприязън, тъй като изведнъж се наложи да го заобиколят, за да се разминат с него на тесния тротоар.
Гамаш се извърна. Елизабет се притесняваше, че ще е раздразнен, но изражението му бе спокойно и любопитно. Бързо обхвана с поглед преминаващите хора и спря очи върху нея — застанала неподвижно в другия край на улицата. Детективът се усмихна и двамата скъсиха дистанцията.
— Désolée27 — извини се жената и протегна ръка. — Съжалявам, че ви обезпокоих.
— Няма защо.
Настъпи неловко мълчание. Гамаш не коментира факта, че тя го бе разпознала. Това бе очевидно и също като нея той не смяташе за нужно да си губи времето с очевидни факти.
— Срещали сме се в библиотеката, нали? — изрече детективът. — С какво мога да ви помогна?
Бяха на ъгъла на многолюдните улици „Сен Луи“ и „Сент Юрсюл“. Покрай тях се опитваха да се промъкнат семейства. Бе лесно да се задръсти тази тясна градска артерия.
Елизабет се колебаеше. Гамаш се огледа и посочи надолу по улицата.
— Искате ли кафе? Подозирам, че ще ви се отрази добре да пийнете нещо.
Жената се усмихна за първи път от сутринта и въздъхна:
— Oui, s’il vousplaît28.
Успяха да си пробият път през тълпата до следващата пресечка и накрая спряха пред най-малката сграда на улицата. Стените й бяха варосани в бяло, покривът бе метален и яркочервен, а над него стоеше табела: Aux Anciens Canadiens29.
— Обикновено е пълно с туристи тук, но по това време на деня сигурно е спокойно — каза Гамаш на английски и отвори вратата. Бяха се озовали в често срещана в Квебек ситуация: от учтивост френскоезичният говореше английски, а англоезичният — френски. Влязоха в мрачен ресторант с приглушена атмосфера. С ниския си таван, каменни стени и старинни греди под тавана, това бе най-старото заведение в провинцията.
— Може би ще е добре да изберем на кой език да разговаряме — предложи Гамаш, след като ги настаниха и сервитьорът взе поръчките им.
Елизабет се засмя и кимна.
— Как ви се струва английският? — попита детективът.
Възрастната жена не се бе озовавала толкова близо до него досега. От статиите в пресата знаеше, че е на около петдесет и пет. Беше здрав, добре сложен, но най-много я впечатлиха очите му. Дълбоки, кафяви и спокойни.
Не бе очаквала да са такива. Предположила бе, че са проницателни, студени и аналитични — очи, видели толкова ужаси, че в тях е останала само твърдост. Но този мъж изглеждаше замислен и добър.
Келнерът донесе на Елизабет капучино, а на Гамаш — еспресо. Бяха ги настанили в тих ъгъл на заведението, след като напливът от излезли за късна закуска клиенти бе отминал.
— Знаете какво се случи тази сутрин, нали? — попита Елизабет. Капучиното бе ароматно и с превъзходен вкус. Възрастната жена не си позволяваше често да се поглези с хубаво кафе, но това тук бе истинска наслада.
— Инспектор Ланглоа ми каза, че са открили труп в мазето на Литературно-историческото дружество. — Гамаш наблюдаваше събеседничката си, докато говореше. — Смъртта не е била естествена.