„После, за Коледа, отиваме на гости и при моето семейство, и при роднините на Сюзан. При нейната рода сме за réveillon31, а при моята — за празничната литургия в коледната сутрин…“
Гласът продължаваше да дърдори за банални, незначителни, обикновени неща. Такива, от които се състои животът на повечето хора. Глас, който вече не кънтеше в ушите на Гамаш, а живееше в мозъка му, в ума му. Вечното присъствие, което не спираше да говори. До безкрай.
— Съжалявам, мадам, не мога да ви помогна.
Наблюдаваше възрастната жена. Предполагаше, че е на седемдесет и няколко. Слаба, с красиви черти и пестелив грим — само малко молив за очи и червило. Бе самото въплъщение на интелигентната сдържаност. Костюмът й не бе по последната мода, но беше класически и винаги щеше да изглежда стилно.
Представи се като Елизабет Макуъртър и дори Гамаш, който не бе родом от град Квебек, разпозна името. Корабостроителницата „Макуъртър“. Заводът за производство на хартия „Макуъртър“ в северната част на провинцията.
— Моля ви. Нуждаем се от помощта ви.
Виждаше се, че й струва много да отправи тази молба, защото знаеше в какво положение поставя събеседника си. И все пак го бе направила. Гамаш бе подценил очевидното й отчаяние. Дамата не отместваше тревожните си сини очи от неговите.
— Désolé — отвърна детективът внимателно, но твърдо. — Неприятно ми е да ви откажа. Ако можех да помогна, щях. Но…
Не довърши изречението. Не знаеше какво да добави.
Елизабет се усмихна.
— Толкова съжалявам, господин главен инспектор. Изобщо не биваше да ви моля. Простете ми. Боя се, че бях заслепена от собствените си потребности. Уверена съм, че сте прав и инспектор Ланглоа ще свърши добра работа.
— Разбирам, че нощта е ягода — отвърна Гамаш с лека усмивка.
— О, значи сте чули за това? — усмихна се и Елизабет. — Горката Уини. Никак не я бива с езиците. Всъщност се справя прекрасно с четенето на френски. В училище винаги е имала отлични оценки. Но не може да говори свободно. Акцентът й е способен да изкара от релсите дори и влак.
— Инспектор Ланглоа навярно съвсем я е стъписал, като е попитал за произхода й.
— Да, и това не е помогнало, за да се разберат по-добре — призна жената. Радостното й изражение се стопи и отново отстъпи пред тревогата.
— Няма причина да се притеснявате — увери я детективът.
— Предполагам, че не знаете цялата история. Нямате представа кой е мъртвецът, нали?
Каза го почти шепнешком. Звучеше като Рен-Мари, когато четеше приказки на малките им внучки. Съпругата му използваше този глас, за да наподоби не феята кръстница, а злата вещица.
— Кой е? — попита Гамаш тихо.
— Огюстен Рено — прошепна жената.
Детективът се облегна и се втренчи в събеседничката си. Огюстен Рено. Мъртъв. Убит в сградата на Литературно-историческото дружество. Сега разбра отчаянието на Елизабет Макуъртър.
И осъзна, че то е напълно основателно.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Габри седеше на износеното кресло до бумтящия огън в камината. Бистрото, което вече управляваше сам, бе изпълнено с познатата глъчка от хора, дошли да обядват. Хора, които се смееха и бърбореха. На някои маси имаше самотни посетители, които кротко четяха книга или пък съботния вестник. Част от тях бяха дошли още за закуска и бяха останали да обядват, а може би щяха да са там и за вечеря.
Бе мързелив съботен февруарски ден и докато навън сковаваше зима, бистрото бе приютило оживени разговори и потракване на прибори по порцеланови съдове. Приятелите на Габри, Питър и Клара Мороу, бяха покрай него, както и Мирна, която бе собственичка на книжарницата за нови и стари книги в съседство. Рут бе обещала да се присъедини към тях, което най-вероятно означаваше, че няма да дойде.
Едрият мъж погледна през прозореца към сгушеното под преспите село Трите бора. Снегът продължаваше да вали. Нямаше достатъчно силен вятър, за да се извие виелица, но Габри щеше да се изненада, ако до края на снеговалежа натрупаше по-малко от трийсет сантиметра. Знаеше, че това е типично за зимата в Квебек. Изглеждаше нежна, дори красива, но можеше да хване всекиго неподготвен.
Покривите на околните къщи се белееха, а от комините се диплеше пушек. Дебел сняг превиваше клоните на вечнозелените дървета и на трите величествени бора, които стърчаха като пазачи в другия край на селския площад. Колите паркирани пред домовете на хората, се бяха превърнали в бели купчини, подобни на древни погребални могили.