— Не, питам те дали искаш бисквитка. Мисля да изпека малко.
— Звучи страхотно. Merci.
Бовоар никога не бе мечтал за деца, но сега отчаяно ги искаше. Ако имаха поколение, Инид навярно щеше да прехвърли любовта си върху него. Децата щяха да го спасят. За миг ги съжали, като си помисли как щеше да ги задушава нейната безрезервна, безкрайна и безмилостна любов, но какво пък, sauve qui peut34.
Тогава телефонът иззвъня.
И сърцето му застина. Мислел си бе, надявал се бе, че с времето това ще престане. Бе голямо неудобство да имаш сърце, което спира всеки път, щом телефонът звънне. Особено дразнещо беше, когато някой сбъркаше номера. Но вместо да се подобрява, положението сякаш ставаше по-лошо. Чу как Инид изтича да вдигне слушалката и знаеше, че жена му бърза, защото е наясно колко зле му действа звънът.
Мразеше се, задето я мразеше.
— Oui, allô? — чу я да казва и незабавно се пренесе в онзи ден.
— Отдел „Убийства“.
Секретарката на началника бе вдигнала телефона в офиса им — огромно открито пространство, което заемаше цял етаж от централния щаб на Sûreté du Québec в Монреал. Все пак няколко самостоятелни помещения бяха изолирани с прегради. Имаше затворена заседателна зала с любимите на Жан Ги маркери, големи листове хартия по стените, черни и коркови дъски. Прилежно подредени по местата си.
Самият Бовоар разполагаше със собствен кабинет, тъй като бе втори по старшинство след шефа си.
А началникът му работеше в голям кабинет в ъгъла, от чиито прозорци се разкриваше гледка към Монреал. Оттам Арман Гамаш ръководеше полицейски операции в цялата провинция и разследваше убийства на територия, която се простираше от границата с Онтарио до Атлантическия океан и от американските щати Върмонт и Ню Йорк до Полярния кръг. Разполагаха със стотици полицейски служители и следователи, разпръснати по участъци в цялата провинция, както и със специално обучени екипи, отговарящи за районите, които нямаха свой собствен отдел за разследване на убийства.
За координацията им се грижеше главен инспектор Гамаш.
Жан Ги бе в кабинета на шефа си, за да обсъдят един особено заплетен случай в Гаспе, когато телефонът иззвъня. Секретарката на Гамаш вдигна. Инспектор Бовоар хвърли поглед към часовника на стената в момента, в който прозвуча звънът. 11,18 преди обед.
— Отдел „Убийства“ — чу я да казва.
И после всичко се преобърна.
Тихо почукване на вратата изтръгна Елизабет Макуъртър от унеса й. Бе прекарала известно време, загледана в списъка с членовете на дружеството. Налагаше се да им се обади, но все още отлагаше момента, макар да знаеше, че отдавна е отминал. Трябваше да им позвъни преди час. Вече бяха започнали да пристигат съобщения от членове на англоезичната общност, включително от радио Си Би Си и от вестник „Кроникъл Телеграф“. С Уини и Портър се бяха постарали да бъдат уклончиви, но постигнаха само още по-голяма потайност.
Репортерите вече пътуваха към дружеството.
А Елизабет продължаваше да отлага обажданията, вкопчена в последните мигове на нещо, което наподобяваше нормалния ход на нещата. Вкопчена в тихото им ежедневие, в което не се случваше нищо интересно, докато работеха на доброволни начала като пазители на едно прашно и почти неадекватно минало, но минало, което за тях бе скъпоценно.
Почукването на вратата се повтори. Не беше по-силно, но и не даваше вид, че ще спре. Дали журналистите вече бяха пристигнали? Елизабет подозираше, че те ще блъскат по вратата, както правеха от полицията. Това почукване молеше, не изискваше.
— Аз ще отворя — каза Уини, пресече просторната стая и се изкачи по двете стъпала пред вратата. Елизабет и Портър, седнали на бюрата си под огромните венециански прозорци, я наблюдаваха. Библиотекарката разговаряше с човек, когото не можеха да видят, не чуваха думите им, но Уини като че ли се опитваше да обясни нещо. Сетне сякаш понечи да затвори вратата. Спря се, отвори я широко и се извърна с лице към стаята.
— Главен инспектор Гамаш иска да говори с теб — съобщи на Елизабет леко зашеметена.
— Кой? — попита Портър, като изскочи иззад бюрото си, готов да поеме нещата в свои ръце, след като възрастната жена бе отворила.
На вратата стоеше Арман Гамаш. Гледаше хората, но попиваше и всичко около тях. Помещението имаше висок сводест таван и огромни прозорци с арки, а дървеният под бе на няколко стъпала под нивото на вратата. Стените бяха покрити с дървена ламперия, подът — с дюшеме, и навсякъде се виждаха дървени етажерки с книги. Стаята приличаше на старовремски миниатюрен гимнастически салон, в който се провеждаха интелектуални, а не физически занятия.