В пристъп на ярост и алчност отнел живота на Отшелника, а после взел красивото и ценно оръжие на убийството и платнената торбичка и ги скрил.
Зад камината, в която Бовоар се взираше сега.
Откритата статуетка бе проговорила. Успяла бе да изрече само едно, но го бе повторила красноречиво безброй пъти. Оливие бе убил нейния създател.
След като вече имаха дървената скулптура и оръжието на убийството, намерени в бистрото на Оливие, както и всички останали улики, разследващите не се бяха поколебали как да постъпят. Главният инспектор бе арестувал Оливие Брюле за убийство. Съдът бе постановил, че обвиняемият е извършил непредумишленото деяние и го бе осъдил на десет години затвор. Жителите на Трите бора бяха приели мъчително ужасната истина.
С изключение на Габри, който всеки ден пращаше ново писмо до главния инспектор с един-единствен въпрос: Защо му е на Оливие да мести трупа?
— Как е главният инспектор? — попита Мирна и наклони напред внушителното си тяло. Едрата тъмнокожа някогашна психоложка бе собственичка на книжарницата в селото.
— Добре е. Чуваме се всеки ден.
Главен инспектор Гамаш далеч не беше добре. Нито пък самият Жан Ги, но той не би им казал истината.
— Поддържаме контакт от време на време — обади се Клара.
Клара Мороу, която наближаваше петдесет, бе напът да пробие в артистичните среди — всички го знаеха. След няколко месеца предстоеше нейна самостоятелна изложба в Музея на съвременното изкуство в Монреал. Буйната й тъмна коса бе леко посивяла на места и художничката винаги изглеждаше така, сякаш току-що бе излязла от аеродинамична тръба.
Съпругът й Питър бе съвсем друго нещо. Докато тя бе нисичка и леко закръглена, той бе висок и слаб. Всеки сив косъм на главата му бе прилежно подреден, а дрехите му бяха семпли и безукорни.
— Разговаряхме с него няколко пъти — потвърди Питър и се обърна към Габри: — Доколкото знам, и ти поддържаш връзка с главния инспектор.
— Ако това, че не го оставям на мира, може да се нарече поддържане на връзка — разсмя се управителят на бистрото и посочи с жест недовършеното писмо на масата. Сетне погледна към Бовоар: — Гамаш ли ви изпрати? Да не би да отваряте наново случая на Оливие?
Жан Ги поклати глава.
— Опасявам се, че не. Дойдох на почивка. Да си отдъхна.
Гледаше ги право в очите и ги лъжеше.
— Имаш ли нещо против, Жан Ги? — попитал бе главен инспектор Гамаш една сутрин. — Бих се заел сам, но не мисля, че е добра идея. Ако сме допуснали грешка, вината е моя. Може би ще успееш да разбереш къде сме сбъркали.
— Всички заедно разследвахме случая, сър, не само вие. Единодушно стигнахме до заключението. Не сме имали съмнения. Защо сега допускате, че може да сме сгрешили? — поинтересувал се бе Бовоар, докато бе в мазето с непоносимия телефон в ръка. Щом самият той вече мразеше телефоните, какво ли бе отношението на началника му към тях?
Не вярваше, че са сбъркали. Всъщност дори бе убеден, че случаят с Оливие е приключен, разследван щателно и безпогрешно.
— Защо е преместил трупа? — попита Гамаш.
Бовоар трябваше да признае, че има логика във въпроса. Това бе единствената пукнатина в иначе съвършеното разследване.
— И какво се иска от мен?
— Да заминеш за Трите бора и да поразпиташ хората.
— Какво да ги разпитвам? Зададохме всички въпроси, получихме отговорите. Оливие е убил Отшелника. Point final37. Край на обсъждането. Съдебните заседатели се съгласиха. А и убийството бе извършено преди пет месеца. Как така изведнъж ще намеря нови доказателства?
— Не мисля, че ще има нужда — успокои го началникът му. — Смятам, че ако има грешка, тя е в тълкуването.
Бовоар замълча. Знаеше, че ще замине за Трите бора и ще направи всичко, което шефът иска от него. Винаги бе готов да го стори. Ако началникът му наредеше да води разпитите гол, и това щеше да направи. Но, разбира се, Гамаш никога не би поискал подобно нещо, именно затова Жан Ги му се доверяваше. Безусловно.
В миг го обзе неканеният спомен, усещането за тласък, натиск и сетне ужас, когато краката му се бяха подкосили и той бе разбрал какво става. Свлякъл се бе на мръсния под в изоставената фабрика. И бе чул някъде в далечината познат глас, вик:
— Жан Ги!
Гамаш рядко повишаваше тон, но тогава бе изкрещял.
В момента началникът разговаряше по телефона с него, но спокойно, замислено, докато се опитваше да изработи най-добрата стратегия.
— Ще отидеш като частно лице, не като разследващ убийство. Целта не е отново да доказваш вината му. Може би ще е най-добре да погледнеш от другата страна.