— Нанесен му е удар в тила с онази лопата там — посочи лекарят към полузаровеното сечиво в близост до тялото. Говореше на инспектор Ланглоа, но хвърляше погледи към Гамаш. — Общо взето е ясно. Ударен е няколко пъти. Взех проби и трябва да изследвам тялото по-обстойно в кабинета си, но не изглежда да има други травми.
— Кога е станало? — попита Ланглоа.
— Преди дванайсет часа, плюс-минус един час. Имаме късмет, че средата е стабилна. Няма дъжд или сняг, нито колебания в температурата. По-късно ще имам по-точни данни.
Мъжът се обърна, събра инструментите си и кимна на инспекторите. Но вместо да си тръгне, се поколеба и се озърна из мазето.
Сякаш не му се искаше да си ходи. Когато Ланглоа впери поглед в него, младият лекар за миг изгуби самообладание, но бързо се окопити.
— Бихте ли искали да остана?
— Защо? — попита детективът с хладен тон.
Но патологът упорстваше:
— Знаете защо.
Тогава инспектор Ланглоа извърна цялото си тяло към него и го подкани да продължи:
— Кажете.
— Ами… — заекна лекарят — в случай че откриете още нещо.
Гамаш усети как колегата му се напряга. Наведе се към него и прошепна:
— Може би е добре да остане.
Ланглоа кимна отсечено с каменно изражение на лицето. Съдебният лекар отстъпи от осветеното петно и прекрачи рязката граница с тъмнината. Там зачака.
За всеки случай.
Всички в помещението знаеха за кой случай става дума.
Главният инспектор от Sûreté du Québec се приближи към тялото. Ярката светлина не оставяше нищо на въображението. Заливаше с ослепително сияние мръсните дрехи на човека, сплъстената дълга бяла коса, изкривеното в гримаса лице. Ръцете в пръстта, стиснати в юмруци. Ужасяващите рани на главата.
Гамаш коленичи.
Да, нямаше никакво съмнение. Екстравагантните черни мустаци в пълен контраст с бялата коса. Рошавите вежди, които бяха любими на карикатуристите в политическите вестници. Месестият нос и пронизващите, почти налудничави сини очи. Дори след смъртта погледът на мъжа бе все така обезпокоителен.
— Огюстен Рено — произнесе Ланглоа. — Без съмнение.
— А Самюел дьо Шамплен?
Гамаш изрече на глас онова, за което всички в помещението, в избата, в цялата сграда, си мислеха. Но никой не смееше да каже. Това беше въпросният случай.
— Има ли следи от него?
— Още не — отвърна колегата му мрачно.
Защото там, където отиваше Огюстен Рено, беше и още някой.
Самюел дьо Шамплен бе мъртъв от почти четиристотин години, но Огюстен Рено бе здраво вкопчен в него.
Шамплен, който бе основал Квебек през 1608 година, бе отдавна починал и погребан.
Но къде?
Това бе голямата загадка, която не даваше мира на квебекчани. През вековете те някак си бяха загубили своя основател.
Знаеха къде почиват доста по-незначителни личности от началото на седемнайсети век — лейтенанти и капитани от войската на Шамплен. Бяха изровили и отново погребали останките на безброй мисионери. Пионери, земеделци, монахини — гробовете на всички онези първи habitants39 бяха известни. Ученици, свещеници, туристи и екскурзоводи посещаваха паметните им плочи в празнични дни. Имена като Ебер, Фронтенак и Мари де л’Енкарнасион40 живееха в сърцата на квебекчани. Носеха се легенди за техните самоотвержени и смели постъпки.
Но един оставаше изгубен. Останките на един от тях липсваха.
Бащата на Квебек — най-почитаният, най-славният, най-храбрият. Първият квебекчанин.
Самюел дьо Шамплен.
Един човек бе прекарал целия си съзнателен живот в опити да го открие. Огюстен Рено бе копал, ровил и проправял тунели под почти цялата стара част на град Квебек, увлечен от всяка, макар и нищожна следа, която намери.
И ето го сега тук, под Литературно-историческото дружество — този бастион на англичаните в Квебек. С лопата.
Самият той мъртъв. Убит.
Защо бе дошъл тук? Като че ли имаше само един възможен отговор.
— Трябва ли да съобщим на нашия premier ministre41? — обърна се Ланглоа към главния инспектор.
— Oui. Да кажем на premier ministre, на министъра на отбраната. На главния археолог. На „Гласът на англоезичния Квебек“42. На дружеството „Свети Йоан Кръстител“. На Партията на Квебек. — Гамаш изгледа колегата си строго. — После ще трябва да организирате пресконференция и да кажете на цялото население. Едновременно.
40
Луи Ебер (1575-1627) — смятан е за първия канадски аптекар. Луи дьо Буад, граф Фронтенак (1622-1698) — френски военен и царедворец, губернатор на Нова Франция. Мари де л’Енкарнасион (1599-1672) — френска католическа монахиня и мисионерка, създателка на Ордена на урсулинките в Нова Франция. — б.пр.
42
Организация с нестопанска цел, чиято мисия е да помага на англоговорящите в град Квебек да се интегрират в общността. — б.р.