Англоезичните канадци.
Отдясно седеше помощникът му и си водеше бележки. Отляво бе мъжът, когото до днес бе виждал само от разстояние. Присъствал бе на негови лекции. Гледал го бе по телевизията. На съдебни процеси, публични изслушвания, в телевизионни предавания. И начело на погребалната процесия преди шест седмици. Отблизо главен инспектор Гамаш изглеждаше различно. Ланглоа го бе виждал само в костюм, с прилежно подстригани мустаци. Сега той носеше жилетка и панталон от рипсено кадифе и се бе сдобил с прошарена брада. А над лявото му слепоочие личеше белег.
— Alors43 — започна Ланглоа. — Преди да влезе първият, искам да преговорим още веднъж какво научихме досега.
— Жертвата — зачете помощникът му от записките си — е идентифицирана. Огюстен Рено. Възраст: седемдесет и две години. Най-близката му роднина, бивша съпруга, е уведомена. Няма деца. По-късно бившата му жена ще дойде за формално разпознаване, но няма съмнение, че е той. Шофьорската и здравната книжка удостоверяват самоличността му. В портфейла му са намерени четиридесет и пет долара, както и още три долара и двайсет и два цента на дребни монети в джобовете. Когато преместихме тялото, намерихме още двайсет и осем цента под него, вероятно изпаднали от някой джоб. Съвременни монети. Канадски.
— Добре — кимна детективът. — Продължавай.
От лявата му страна главен инспектор Гамаш слушаше, отпуснал длани една върху друга на масата.
— Открихме чанта под трупа. В нея имаше карта на Квебек, нарисувана лично от Рено.
Въпросната карта бе на масата пред тях. На нея се виждаха районите на града, където убитият бе копал в търсене на Шамплен. Бяха отбелязани и дати, някои от тях преди десетилетия.
— Какво мислите? — обърна се Ланглоа към Гамаш, докато разглеждаха листа хартия.
— Смятам, че това е важно. — Главният инспектор посочи към празно петно на картата. На нея бяха изобразени само сгради и улици, които имаха значение за проучванията на Рено. Места, където би могъл да е погребан Самюел дьо Шамплен. Виждаха се базиликата, кафе „Буад“, различни ресторанти и частни домове, които бяха имали нещастието да привлекат вниманието на Рено.
Сякаш във великолепния стар град не съществуваше нищо друго за Огюстен Рено.
Гамаш сочеше с пръст към мястото, където трябваше да е Литературно-историческото дружество. Но го нямаше. Сградата не беше нарисувана. Не съществуваше в света на Рено, който се въртеше около Шамплен.
Ланглоа кимна.
— И аз го забелязах. Може би просто не му е останало време да го включи.
— Възможно е — съгласи се Гамаш.
— И това на какви мисли ви навежда?
— Струва ми се, че ще направим грешка, ако се оставим да ни заслепи страстта на Рено. Убийството му може да няма нищо общо с Шамплен.
— Тогава защо е отишъл да копае? — попита младият помощник.
— Хубав въпрос — усмихна се главният инспектор печално. — Би трябвало да ни помогне в разследването.
— Така. — Ланглоа сгъна картата и я прибра обратно в чантата. Докато гледаше колегата си, се запита защо на Рено му е трябвала голяма кожена чанта, ако е носел само този лист хартия.
— Нямаше ли друго вътре? — кимна Гамаш към чантата в ръцете на инспектора. — Само карта?
— Да, защо?
— Можел е да я сложи в джоба си. Защо е тръгнал с чанта?
— Навик — обади се помощникът. — Навярно е ходел с нея навсякъде, в случай че открие нещо.
Гамаш кимна. Вероятно наистина бе така.
— Съдебният лекар каза, че Рено е бил убит с удар с лопата снощи около единайсет часа — намеси се Ланглоа. — Паднал е по очи в пръстта и убиецът е направил опит да го зарови.
— Не много дълбоко — добави асистентът. — И не достатъчно добре. Мислите ли, че нарочно го е оставил така, за да го намери някой?
— Чудя се колко ли често се използва онова мазе — размишляваше Ланглоа. — Трябва да попитаме. Нека дойде първият човек, председателят на управителния съвет. Някой си — инспекторът погледна записките си — Портър Уилсън.
Портър влезе. Опита се да го прикрие, но явно бе дълбоко разстроен от факта, че библиотеката, неговата библиотека, бе окупирана от полицейски служители.
Не хранеше ненавист към французите. Бе невъзможно да живее в град Квебек и да таи такива чувства. Животът му щеше да бъде мъчителен, изпълнен с ненужни терзания. Не, Портър вярваше, че франкофоните са любезни и гостоприемни, разумни и стабилни. Поне повечето. И от двете страни имаше крайни хора.