И именно там беше проблемът. Така му казваше пастор Том Хенкок. Портър продължаваше да мисли за „страни“, въпреки че бяха минали много години и вече имаше много френскоезични приятели. Дъщеря му се бе омъжила за франкофон и внуците му посещаваха френски училища. Самият той говореше френски перфектно.
И все пак виждаше две „страни“, а самият той не принадлежеше към нито една от тях. Защото беше англичанин. Въпреки това се смяташе за не по-малко квебекчанин от останалите хора в тази изящна зала. Семейството му живееше в този град от стотици години. Бе гражданин на Квебек от много по-отдавна, отколкото онзи млад полицай, от мъжа начело на масата и дори от главен инспектор Гамаш.
Родил се бе тук, целият му живот бе преминал тук и щяха да го погребат тук. Но макар да смяташе квебекчани за изключително дружелюбни, те едва ли някога щяха напълно да го приемат като един от тях.
Освен тук. В Литературно-историческото дружество, в самото сърце на Стария град. Тук беше у дома си, в този англоезичен свят, сътворен от английски думи, обграден от паметниците на велики англичани, живели преди него.
Но днес, докато Портър бе на пост, френските войски бяха нахлули и бяха окупирали дружеството.
— Моля — изправи се бързо инспектор Ланглоа и посочи един от столовете. Говореше най-добрия английски, на който бе способен, но все пак имаше силен акцент. — Седнете с нас.
Като че ли мистър Уилсън имаше избор. Те бяха домакини, а той — техен гост. Насили се да преглътне отговора, който бе на върха на езика му, и седна, но не на мястото, което му предложи инспекторът.
— Имаме няколко въпроса — започна по същество следователят.
През следващия час разпитаха всички. От Портър Уилсън разбраха, че библиотеката се заключва всяка вечер в шест и е била заключена сутринта, когато е дошъл на работа. Нямало е нищо необичайно на вид. Но хората на Ланглоа бяха огледали огромната стара ключалка на входната врата и макар да не бяха открили следи от опити за разбиване, се виждаше, че дори умно шестгодишно хлапе би могло да я отвори без ключ.
Нямаше алармена система.
— Защо ни е аларма? — попита Портър. — Никой не идва, когато е отворено. Защо би дошъл някой, докато е затворено?
Научиха, че това е единственото място в Стария Квебек, където могат да се намерят книги на английски език.
— Изглежда имате много — отбеляза Гамаш. — Докато минавах през коридорите и стаите в задната част на сградата, ми направи впечатление, че доста от томовете дори не са подредени по рафтовете.
„Меко казано“ — добави главният инспектор наум, като си спомни кашоните с книги, натрупани навсякъде.
— Какво искате да кажете?
— Просто отбелязвам какво съм видял.
— Вярно е — призна Портър неохотно. — И продължават да ни носят още. Когато някой почине, ни оставя книгите си в наследство. Така научаваме за всяка смърт. Появява се кашон с безполезни книги. Няма нужда да гледаме некролозите, които публикуват в „Кроникъл Телеграф“.
— Книгите винаги ли са безполезни? — попита Ланглоа.
— Е, веднъж попаднахме на много хубаво илюстровано издание.
— Кога?
— През 1926 година.
— Не можете ли да ги продадете? — намеси се Гамаш.
Портър се втренчи в него. Главният инспектор не отклони очи, но се зачуди какво ли е предизвикало този внезапен язвителен поглед.
— Шегувате ли се?
— Non, monsieur44.
— Ами, не можем. Опитахме веднъж, по на членовете на дружеството не им се хареса.
— Кога, през 1926 ли? — попита Ланглоа.
Уилсън не отговори.
След него влезе Уини Манинг и потвърди, че нощта наистина е ягода, но англичаните са добри тикви и библиотеката има особено впечатляващ отдел за матраците и матрачните битки.
— Всъщност — обърна се тя към Гамаш — мисля, че тази тема представлява интерес и за вас.
— Така е — призна главният инспектор за изненада на Ланглоа и неговия помощник. Уини му каза още, че би било хубаво да пусне в продажба нова гама дръжки за врати, а сетне си тръгна. Тогава Гамаш обясни: — Искаше да каже „военноморски“, а не „матрачни“.
— Наистина ли? — попита помощникът, който си бе водил записки, но смяташе да ги изгори, за да не си помисли някой, че ги е писал под влиянието на наркотици.
Мистър Блейк зае мястото на библиотекарката.
— Стюарт Блейк — представи се възрастният мъж, след като седна на стола, който му посочиха, и огледа присъстващите с вежливо любопитство. Костюмът му бе безукорен, а лицето — гладко избръснато и с мека розова кожа. Очите му сияеха. Извърна се към Гамаш и се усмихна: — Monsieur l’inspecteur45 — наклони глава. — Désolé. Нямах представа, че сте вие.